ох, абе земи си, бе : ))))
ти пък, хайде сега... свещи, та свещи - вземи, разбира се, щом искаш.
даже и аз мога да ти донеса няколко, ей така, ако това е, от което ще ти стане приятно ; )



триград... всъщност в самото селище триград май няма нищо интересно. такова едно неголямо е, има 3-4 нови кръчми , старите май вече ги няма...
населението е малко, занимават се хората с отглеждане на картофи, крави... някоя и друга коза и кокошка... гъби берат из гората и... май това е.
виж как никакво не звучи така.

само дето... хем си е точно така, хем изобщо не е.
...пътуваш.
през родопите, по нагънатите пътища, обикалящи планинските ридове... урвата е ту отляво, ту отдясно, планината е мека, без много големи върхове изведнъж, и ласкава на вид, и все пак... такава огромна!
портата, през която аз усещам, че влизам и излизам от планината се намира някъде в асеновград.
така го усещам.
дотам е едно, а след това става друго.
става... чисто.
става различно красиво.
вече за никъде не бързаш, чак толкова.
планината е прорязана от реки и рекичка. по протежението им, в ниското, са селата . хем закътани от баирите, хем до вода.
в реките скачат пастърви.
истински пастърви с червени точки и наистина скачат.
камъните в реките са... чисти. да, бе, бели и чисти.
покрай реките растат репеи с такива грамадни листа, че можеш да вземеш едно за чадър.
или да се криеш сред тях, та да не уплашиш рибите.
или да си ушиеш рокля от две от тях .
само че привечер репеите заспиват и свиват грамаданските си листа на фунии. така че роклята ти може да заспи и... не знам тогава какво ще правиш.
сутрин в тези фунии се събира почти цяла кафена чаша вода, от небето дошла, от въздуха... много е вкусна. някаква омагьосана е такава...
небето там е друго.
нощем е триизмерно. звездите са наистина сякаш навързани на различно дълги невидими нишки и най-големите и ярките се полюляват току над носа ти.... като зяпаш нагоре ти се струва съвсем лесно да ги докоснеш... почти обикновено ти се струва.
можеш да си лежиш под небето, да гледаш как те гледат звездите дотогава, докато спреш да различаваш състоянието си - навън ли гледаш с очи, навътре ли... накъде... все едно.
безкраят е безкрай, откъдето и да го подхванеш.
мислите ти стават други.
някакси... вкусни и ароматни.
като ягодките, които светят в гората.
ти знаеше ли, че ароматите имат цвят и светят различно? някои със сладка светлина, други - с тръпчива, или киселичка... аз бях забравила, но там е толкова лесно и просто човек да се досети за толкова много неща, които му убягват в града...
там, в това сърце на планината - а планината има много, много сърца - можеш да седиш даже в средата на пътя и да си гризеш ябълка.
ей така, просто да си седиш и ей така просто да си дишаш.
там дишането е едно такова просто, леко и неусетно...
и аз така направих и после пристигна една коза.
собствено козите бяха петдесетина, но тази беше някакси специална... може би защото залюля брадатото си насмешливо лице пред моето, усмихна се още повече и най-свойски си хапна от ябълката ми. после намигна, фръцна се, залюля едро виме и отскача нанякъде сред шубраците.
козите миришат на цветя.
те не са такива нескопосани смръдли като овците, те са омагьосани принцеси до една, смятам аз.
можеш и да не седиш в средата на пътя, разбира се, въпреки, че ако поседиш още малко могат да дойдат странните мъже с с червени и сиви коне и да ти донесат шапка , пълна с боровинки.
но пък боровинки можеш да си наловиш и сама, легнала по гръб на някоя горска полянка.
мижиш срещу слънцето, за да може то да си играе на цветни панделки с клепачите ти и да те парфюмира... ей, слънцето там носи чуден парфюм - постепенно започваш да ухаеш на препечена коричка хляб, на цветен прашец от пеперудено крилце, на завъртулката в детска косица, на... абе... изобщо... на слънчев парфюм. там слънцето не е като градското, което те поти и ти размеква мислите като миризливия лепкав асфалт под подметките на сандалите, не, слънцето там е друго...
мижиш под него, пръстите ти лениво шарят наоколо и напипват боровинките.
откъсваш ги и...
а, да не забравя - ти знаеш ли, че гъбите кукат?
ами да, викат те...

и такива работи още.
ама ти вземи и свещи и идвай : )

а дотам се стига така:
отиваш до портата на планината. отваряш я, влизаш и продължаваш все напред, докато стигнеш.
ако пък това ти се струва неясно - отвори картата на българия и виж смолян. после попълзи с пръстче към девин, после там някъде , още по-надолу ще видиш и триград. а стигнеш ли веднъж до триград - вече отдааавна няма да усещаш неяснота и притесненост.
: )