се е получила – а аз вчера като проверих привечер, че няма мнения почти бях изгубила надежда... Благодаря на всички, които поровиха в душите си – развълнувахте ме много и като че ви във всяко мнение намирам нещо, което става повод за нов размисъл. Разбрах също, че не съм успяла да предам съвсем точно онова, което действително чувствам.
Скокът във водата беше само поводът, който ме накара да се замисля за възрастта. Осъзнах, че по една или друга причина не съм избягвала да мисля за това и подсъзнателно съм отказвала да приемам подличките й проявления. Защото – LeoS е прав, хората не могат да избягат от своята физическа обвивка и понякога именно тя напомня твърде осезателно за възрастта.
Аз все още не мога да се оплача – тялото ми засега ми служи вярно – и все още мога да танцувам часове наред – до пълно изтощение, и когато приседна – да си мисля, че няма да мога да се надигна на следващото парче – но хареса ли ми, краката ми сами се раздвижват и докато се усетя - понасям се леко, като в транс. Е, физическото ми тяло си отмъщава после с нуждата от по-продължителна почивка и сън – но какво пък, цената си заслужава. Ама се отвличам от темата – въпроса не е за физиологията – там каквито и номера да правиш – спасение няма. Думата ми е именно за духа и за отношението към живота. Аз си помислих, че остарявам, защото за миг се прокрадна у мен едно такова съмнение - че все пак съществува вероятност да не успея да направя всичко това, за което мечтая и за което мисля, че ми тепърва ми предстои...
Прекрасното чувство – белег на младостта – че няма нещо, дето ще ни се опре, че ще съм най-добра в професията си, най-чудесна съпруга, най-желана майка, най-вярна приятелка, най-сърдечна жена – тази вътрешна увереност, че “стига да поискаш, и морето на две ще разделиш” – усещам, че допускам да ми изневерява понякога...
Та мили приятели – благородно завиждам на schockwave и magnet, че са дружки с децата си - искрено се надявам и при мен да се получи, надявам се и да не се откажа поради някакви “разумни” доводи да родя още деца. Няма как да остареем, ако можем понякога да сме “на един акъл” с децата си! Хей, как се разсмях при представата за “катедралното” остаряване – на всичко пожелавам такова – колкото по древни, толкова по-хубави!
Деси, ти си светла и чиста душица – не настръхвай, като ни четеш – младостта и смелостта не са синоними, а скачането от високи кули съвсем не е единствения начин съхраним чувството, че сме млади. Та всеки човек си е отделна вселена и ти си се преборила с нещо далеч по-важно. Аз по принцип пък съм такава, че не изпитвам страх от никакви физически предизвикателства и за раждането бях сигурна, че всичко ще е нормално и ще е наред. Да чукна на дърво, така и мина – бързо и леко, сега имам по-осезателен спомен за страхотното изтощение след това, отколкото за самото раждане – но за следващото мисля вече с повече респект и дори – мъничко боязън.
А “ненавършилата 33” малко ме натъжи. Не стига, че сме на едни и същи години, ами на всичкото отгоре тя описа почти точно моят последен неделен ден. След прословутия скок не влязох повече във водата, силите ми стигнаха едва за едно спускане по ролба и – после се ограничих с чипуркането в детския басейн. Е, аз се държа засега и не съм на легло – дори като че ли духът ми се чувства поободрен.
Ех, че дълъг постинг се получи – ама ми се стори, че ако отговоря на всеки поотделно, голяма тафтология щеше да се получи...