на разказа е Сиймур Глас, около когото се въртят после всички повести и разкази на Селинджър, един от семейство Глас. Та в края на този разказ той се самоубива. Човекът си плува близо до брега на океана с едно детенце и го забавлява като му разправя разни от рода, че много било важно да хванат рибка-бананка и че тези риби набъбвали, защото ядяли банани и така нататък. Но в един момент хлапето вика: Видях я! - Какво видя бе, човек? - Как какво? Рибката-бананка! - Не може да бъде! - Не, наистина я видях. И т.н. Та нашият герой отива и си пуска един куршум в слепоочието. Струва ми се идеята на автора е, че този особен, ама много особен чешит Сиймур в един момент се оглежда, просто преоткрива себе си в това хлапе и животът загубва смисъл (той продължава по особен начин в хлапето) и затова си пуска куршум в слепоочието.
Та набързо разказано това е, което ми е останало в главата от този разказ. Сигурно ти като го прочетеш ще откриеш друг мотив за самубийството на героя. На Селинджър това му е хубавото, че всеки читател си има своя концепция за нещата в творбите му. Спомням си как на упражнение докато следвах българска филология сме спорили много са "Устата ми хубава, очите ми зелени..." - най-хубавият разказ на автора.

Май се отплеснах! Лека седмица!