...Имало нещо безкрайно отчайващо в една такава неземна красота... и двамата гледали прехласнато, но били твърде деградирали, за да признаят – дори пред себе си – че тази гледка ги трогва... Единия се върнал обратно да поспи в летящата чиния... а другия и дребните Романтикори поели по тясна пътечка край едно поточе, която ги отвела на тучна, зелена поляна, огряна от лъчите на Романтикорните вибрации на Силата... Попържалия загледал бездиханен светлинните лъчи, цветовете на поляната, усещал аромата им, сладкия носталгичен привкус на Живота тук и сега... и тогава си признал... пред себе си, признал си, че има Душа... усетил контакта си с нея... тогава най-малката и крехка от Романтикорите женска вибрация влезла в женска еманация на Божествения дух, и той съжалил десетки пъти, защото осъзнал, че може да обича, в един кратък миг видял сътворението, и себе си, като една мигаща свещица... поискал никога да не били акостирали в този свят, поискал завинаги да остане с козината , и острите си нокти, и безчуственото си същество, защото не бил сигурен дали би могъл да съхрани себе си, ако се поддаде на топлината в гърдите му... било толкова по-добре под тоновете косми и нечистотия, с които бил свикнал... и, плакал, в прегръдките на Малката, пречистил се, и получил Лице... ново, истинско, обляно от сълзи, лице... и й казал тихо „остави ме, страдам”.... другите Романтикори се сгушили около тях, но не чули добре какво казал Попържалия... само Тя знаела... но си мълчала, защото помнела преданието... повела го навътре в гората, и се опитала да му обясни, че не може и не бива да бъдат заедно... Той, обаче, настоявал, гледал я и й говорел с думи, от които тя единствено чувала , „страдам, страдам”, но не разбирала смисъла им... Усещала само емоцията, и топлината на събуденото му сърце... Тогава го отвела при шамана... прегърнала старейшината и му показала, че иска да отиде с човека... Той я погалил, и й дал да разбере колко много ще страда... НО - тя била твърда, защото малката й душа копнеела за влажните му очи, за големите му длани, за събуденото му сърце... за мъжкия му аромат, в който се чувствала жива... И тогава, в този един единствен път шамана показал, че може да говори... и й казал „Добре, Ева, разбирам че искаш този ... щом иска, ще го наричаме Адам... НО, нямате място в земите на Романтикорите”... тя го погледнала с натъжени, женски очи и разбрала... оттогава хората имат измъчения вид и душевност на Попържалии... и само влюбените индивиди добиват истински образ на Романтикор... в памет на Ева ...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите