Вярно, въпросните снимки на лица и пейзажи са своего рода "спусък за спомени", но все пак, струва ли си цената?)

Всеки път като си гледам снимките от разни хубави места ме е яд, защото в тях не може да се запечата усещането, изживяването. Честно казано много по-често при мен "спусък за спомени" е някакъв звук, дума, аромат, случаен спомен, който се навръзва с друг, отколкото снимка.

Но пък много обичам старите снимки - на хора от родата, които никога не съм виждала, и образите им ме карат да се чувствам като ... а бе по много особен начин ... представи си как би се чувствал, ако знаеш, че информацията в гените ти е същата, каквато е и в техните. Един вид те са част от теб, която обаче не познаваш. Нещо като "другото аз". По-точно ме подтикват да мисля за това коя съм и защо съм точно аз.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Kaлoмaин на 31.08.09 17:03.