Има една френска писателка, която пише страхотни неща, които за съжаление вече няма да се множат, защото тя почина преди няколко месеца, и която аз много уважавам. Преди няколко години, когато за първи път се докоснах до творчеството й прочетох и една фраза за приятелството, която винаги си припомням, когато се заговори за това.
"Приятелството, слага тя като израз в устата на един свой герой, е когато прекъсваме това, което говорим по средата, призовани някъде другаде и извинявайки се за момент всъщност се връщаме чак три години по-късно за да продължим където сме спрели изречението, без никой да се обиди от това".
Красива фраза е, и много точно казано. Чувала съм - често - че истинското приятелство се поддържало, иначе изчезвало. Но аз не съм съгласна. Опитът ме е научил, че истинското приятелство е точно такова - дори да не сте се чували двайсет години то е непокътнато и цяло, както преди. Ако обратното, едно приятелство се поддържа и се работи, това показва, че не съвършено и съдържа в себе си от самото начало кълновете на своя край.
Имах много близък приятел, с който съм живяла няколко години и с който съм делила много. Той беше до мен в труден момент, аз до него в негов такъв. И поради ред причини един ден се скарахме без да пожелаем да поправим счупеното. Преживях го много тежко, защото този човек беше важен за мен и точно мислех, че съм го надживяла, той ме потърси. И странно, всичко беше наистина както преди. Никой не се насилваше, никой не играеше, бяхме го преболедували и продължавахме напред. За мен това е истинско приятелство.
И в друг случай, подобен на твоя, имам съученичка от гимназията, която миналата година потърсих в София, където живее. Пратих й няколко смса, не ми отговори, накрая й се обадих, тя измънка нещо, че сега заминава за някъде си й ще ме потърси като се прибере, което не неправи. Но не изпитах съжаление. Сякаш...сякаш бях направила каквото трябваше по задължение, но веднъж изпълнено бях доволна, че няма нужда от повече. Ето това приятелство никога не е било истинско според мен, а познанство, което обстоятелството, че сме били определено време дневно заедно ни е накарало да вземем за приятелство.
И във връзка с тези два случая, склонна съм да простя и на двамата, макар да се чувствах предадена и в двата случая (с различна интензивност). На първия, защото е много важен за мен и защото винаги прощавам поне веднъж - никой не е безгрешен, приятелството си струва прошката, а на нея, точно по обратните причини - защото тя и делата й са вече незначителни и маловажни за мен, така че няма проблем да й простя нещо, което реално не ме засяга. Човек не прощава за истинските рани, не за дрбните одрасквания.

А за баланса изгубени/намерени приятели, важно е само той да е положителен

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите