Re: John Mayall / Фен клубове / Музикални / Рок

Ууубичам Джон Мейъл, не защото е човек-институция и носи цяла възглавница медали от 60-те, а защото написа собственоръчно учебника за бял блус, без да се опитва сляпо да копира черния блус за разлика от щатските whitey-та. А иначе и да беше оставил само 3-4 класики като A Hard Road, Crusade, Music From Lawrell Canyon, пак щяха да са достатъчни, поне за мен. Не знам защо не харесваш гласа му, за мен той е много по-различен от стандартите на черните вокали и това прави албумите му особено интимни, с по една доза британска влага и пасторалност и т.н. Единият блус си е като да гледаш фентъзи филм, другият - като да го гледаш пресъздаден в "Часът на Джим Хенсън".

Питър Грийн го засякох почти случайно на гиг в един пъб преди няколко години. Освен това че беше добавил сигурно поне седем размера към дрехите си от 60-те, цялата вечер мина в опити да ни кандърдисва, че соловите му албуми след Reach For The Sky си струват. Не знам колко хора от присъстващите успя да убеди, май бяха немалко. Накарахме го след ен-тото поредно подвикване да ни подари поне едно прашасало флийтуудмакче. Подари ни един мега-зверски-20минутно-акустичен-делириум на Oh Well ! Целият бял блус изсипан във вагон и вагонът зип-нат във формАта на едно-единствено парче. Още не мога да го забравя, после си казах, че през следващите години мога и да не слушам блус. Изпълнения като това сякаш забъркват някаква особена форма на гипс в ушите ми. Както и да е, след 3-4 дена пак си го прослушах по канален ред. Другият ми спомен от Питър Грийн беше леко отнесеното му поведение, изпадаше в някакви секундни ступор-и, мърморeше си нон-стоп нещо и после продължаваше на глас към нас вече. Това е то – дяволската музика.

za men Top 5 prez 60te godini sa sa Hendrix, Clapton, Beck, Green i Page)

- В дълбоки води нагазваме, ша знаеш :) Не съм мислил за моите топ-ове по отношение на шейсетарския блус, но отчетливо го разделям за себе си по отношение на усещането, като щатски и британски. И с уговорката, че комай става въпрос за блус-рок, а не за чист блус. Британският ми 60’s блус Топ ... хм ... - Ерик Бърдън може би, Джон Мейъл, ранните Стоунс докъм (и малко след) Aftermath, Алвин Лий, Пейдж и разбира се най-великата бяла блус банда на всички времена – Флийтууд Мак с Питър Грийн. За щатския ми топ имената ги казвам веднага без грам да мисля – Дуейн Олмън и Хендрикс. Другите следват на доста почетна дистанция след тях