|
Още от дълбока древност хората обожествявали природните стихии. Нуждата от контакт със свръхестествени сили породила потребност от гадатели и пророци. Постепенно различните суеверия били оформени в единна система от вярвания със съответните правила, табута и начин на почитане на боговете. Появило се и съсловие, което гарантирало правилното спазване на ритуалите и молело безсмъртните за благополучие и закрила. Култовите места на поклонение постепенно се застроявали с храмове, в които постъпвали пожертвования от набожни дарители, жреците били освободени от данъци и военна служба и придобивали все по-голяма власт, като оказвали влияние върху провежданата политика на градовете и държавите. Страхът от отлъчване, а оттам и от загуба на власт, карал управниците да се съобразяват с влиятелните представители на духовната власт. От друга страна подкрепата на жречеството гарантирало легитимността на владетеля, който така бил признат от боговете и можел да управлява без опасение от размирици вътре в държавата.
Така постепенно се създала най-устойчивата форма на държавно управление - симбиозата между религията и политиката. Такъв тип взаимодействие между управляващата светска и духовна власт, основана на взаимни отстъпки, с цел извличане на максимална изгода на малцинството от мнозинството е позната от дълбока древност. Като исторически примери могат да бъдат посочени Древен Египет /където фараонът е същевременно и бог/, в Персия при династията на Сасанидите /т. нар. съюз между трона и олтара/. Впоследствие Византия взаимства от тях този модел и го прилага в Християнството, оформяйки цезаропапизъм / т.е императорът е наместник на Бога на земята/. Тази форма е доста стабилно образование и се запазва през вековете при всички източни монархии, завършвайки с Руската Империя /до началото на 20 век/.
Владетелят /съсредоточил в ръцете си военната власт/ дава привилегии на жреческото съсловие /земи, роби, освобождение от налози/, а жреците от своя страна го легитимират пред суеверните маси като "богопомазан", "богоизбран", "свещен", което му гарантира абсолютно господство. Редки са случаите, когато владетелят решава да неутрализира свещенниците и обикновено в тогава конфликтът завършва или с отстраняване на монарха или очернянето му пред поколенията /след като жреците си възвръщат позициите след смъртта му/. Такъв е примерът с Ехнатон или Юлиан Апостат. Естествено по-умните и умерени владетели /напр. Константин, Теодосий/ предпочитали да действат в сътрудничество с духовенството и съответно били увековечени с заслужени или незаслужени епитети като "Велик", "Благочестив", "Божествен", "Свети" и пр., и бивали канонизирани за светци или пък обожествени след смъртта им.
В обществата с такъв тип взаимодействие между религия и държава /особено при монотеистичните религии/ войните винаги са "свещенни", защото се водят от името на владетеля - "божия наместник на земята". Оттук произтича и противопоставянето между "правоверните" /т.е. всички съгласни с режима/ и "неверниците" /т. е. всички несъгласни с него, независимо дали са свои или чужди/, което е най-силно изразено и най-безмилостно. Фанатизирането и ожесточението на воюващите "в името на Бога" достига до краен предел /независимо дали религиозната доктрина е миролюбива по своята същност или не/, дори и сред единоверците, изповядващи различни разновидности да дадена религия /например между протестанти и католици или шиити и сунити/.
Войната в общия случай е инициирана от властваща група, а религията служи за израз на основната за дадено време и място идеология допълнително обосновава действията й и влияе върху мотивацията на участниците. Разбира се имаме често и обратният вариант, когато религиозният лидер провъзгласява «Свещенна Война», която политическите водачи са длъжни да водят, за да не изгубят влиянието и популярността си /например Кръстоносните походи в Християнството или Джихадът в исляма/.
С развитието на човешката цивилизация, наред със старите религии се появявали и нови учения, чиито пророци заявявали, че действат от името на боговете, които им са се разкрили. Така те събирали нови тълпи от последователи /прозелити/. Такива са случаите с Моисей /обединил семитските юдейски племена в единна религиозна общност/, Зороастър /въвел единобожието в Иран/, Буда, Христос, Мани и пр.
От тях на-голямо значение за развитието и мирогледа на съвременната западна цивилизация има появилото се преди 2000 години Християнство в римската провинция Юдея. През първи век ситуацията там наподобявала днешната. Многобройни радикални секти на юдаизма /есеи, зилоти/ се борели срещу легитимната власт – юдейския цар и духовенството /фарисеите/, подкрепяни от римските окупатори. Народните вълнения, подклаждани от множество пророци и личности, претендиращи, че са месии /помазанници божии/ предизвиквали ответна реакция от страна на разположените в Юдея римски гарнизони, изразяващи се в репресии срещу населението и физическото унищожаване на ръководителите на бунтовете.
Един от месиите бил и Христос. След ликвидирането му от жреческото съсловие, подпомогнато от римляните, последователите му развили принципно ново учение, което се различавала от традиционния юдаизъм, по това че признавала разпънатия на кръст пророк като божи син, умрял за да изкупи греховете на човечеството. Особено помогнал за идеологическото оформяне и разпространението на зараждащата се нова религия Павел от Тарс – евреин с римско гражданство, който решил да проповядва новата религия не само сред юдеите, но и сред гърците и римляните.
В това време Римската империя била мултиетническа и мултирелигиозна по своята същност. Римският пантеон бил препълнен от всевъзможни божества, като самите римляни приемали вярванията на покорените от тях народи, за да могат последните да бъдат инкорпорирани по-лесно в многонационалната им държава. Вярата в римските богове през принципата била трансформирана в уважавана традиция, изразяване на лоялност към държавата. Заслужилите императори като Август, Клавдий, Веспасиан, Траян и останалите Антонини били обожествявани след смъртта си - като най-висша награда за техните заслуги към империята. "Божествеността" на императора обаче не бива да се приема буквално. Тя е официален култ, но не е съпроводена с безрезервна вяра, и религиозен екстаз, характерен за източните религии.
Империята била търпима към различните култове, стига почитателите им да не извършвали човешки жертвоприношения /като друидизма/ или да не се онасяли твърде фанатично към прилагането на религиозните си обичаи, поставяйки ги над римските закони /юдаизма и християнството/. Причините за тази религиозна индиферентност се кореняла в проникването на гръцката философия през 3-2 в. пр. н. е., която превръщала римляните в атеисти.
Гоненията срещу Християните през първите 150 години се провеждали или по доноси от страна на юдеите или според закона на император Траян, забраняващ обществата /християните били разглеждани като общество, наравно с това на обущарите или пожарникарите и били гонени поради тази си причина, а не заради вярата си/.
Самият Траян се отнасял с безразличие към християните, и не толерирал доносите срещу тях. Така Християнството свободно се разпространило по цялата империя, за което спомагало липсата на граници и добре развитата инфраструктура.
За консолидацията на християните и принципното им отделяне от юдаизма повлияло до голяма степен юдейското въстание на Бар-Кохба през 135 г., когато бунтовниците зверски избивали живеещите в Юдея и Палестина християни.
През 155г. християните официално започнали диспут, защитаващ религията им. Юстин Философ формулирал принципите на Християнството, различаващи се от тези на юдаизма и елинизма. Той отхвърлил вярата в древните богове и жертвоприношенията. Оттогава всеки, който се смятал за християнин трябвало да вярва единствено в Християнския бог.
Значителни гонения започнали при император Деций /250 - 251 г./. През този период империята била в криза - милитаризмът, сепаратизмът и варварските нашествия са подкопали авторитета на императорската власт. Нужно е било укрепването й. Затова Деций въвел култа към непобедимото слънце, с което се отъждествявал. "Възстановителят на света" Аврелиан, след като обединил разпокъсаната империя и отблъснал варварите продължил тази идеологическа пропаганда към личността на императора.
За римските императори религията била средство за манипулиране на масите. Затова през 3 в. те издигнали императорския култ към слънцето, за да заздравят властта си, разклатена от нескончаемите граждански войни и междуособици.
Диоклециан, другият системен гонител на християните сменил строя на държавата от принципат на доминат - неограничено господство на владетеля /подобно на изток - в Персия/. Тази система целяла да централизира властта, да предотврати сепаратизма и изисквала и формално отдаване на божествени почести на императора. Причината за спорадичните гонения на християни, които били подемани основно в големите градове - Рим, Антиохия, Александрия и др. бил именно отказът на християните да засвидетелстват формално уважението си към култа на императора и оттам към властта като цяло. Логично е, че от управниците възприемали християните като бунтовници и отцепници.
По това време в империята трите най-популярни религии били митраизмът /изповядван от императорите и обкръжението им/, култът към Изида /Великата Майка/ - широко популярен сред простолюдието и Християнството. Харектерното за последната религия било, че за последователите му всички съществуващи етнически и социални различия били без значение.
С времето, запознавайки се с доктрината на Християнството за принципите: "кесаревото - кесарю", смирение и непротивене и гарантиране, че всички земни страдания ще бъдат възнаградени с вечно блаженство след смъртта на праведника; императорите променили отношението си към него. Християнството чудесно подхождало за случая /упоменатата по-горе манипулация на масите и търсенето на принципа - един народ, една империя, един император/. То обединявалo различните народи в името на религията и ги подчинявало на императора - "божия наместник на земята".
Затова Константин с Миланския едикт през 313 г. го признал за равноправна религия и използвал за целите си - да подсигури властта си и да стабилизира империята. Църквите и християнското духовенство били освободени от данъци и им били дадени земи. Проведен бил и Никейски събор през 325 г., който да унифицира религията и да изгради стройни канони, по които различните епископи да въвеждат новопостъпилите вярващи. Дотогава във различните чести на империята тълкуването на същността на Христос и християнството било различно от различните патриарси. Така например Арий повлиян от гностицизма, отказал да признае Христос за единосъщен на Бог, а го считал за подобосъщ, отричайки триединната догма, която се наложила в Никея. Това породило противоречеие и разцепление в Църквата, оформили се различни идейни течения, наречени ереси. Такива били ересите на арианите, монофизитите, несторианите. На този събор било взето и решението Великден /възкресението на Христос/ да се празнува отделно от еврейската Пасха.
Наследниците в на Константин възприели арианското изповядване. Те започнали гонения както срещу единоверците си, защитаващи Светата Троица, така и срещу езичниците лишавайки ги от имущество и екзекутирайки ги за извършване на жертвоприношения. След 378 г. Новият император Теодосий, който изповядвал православието, започнал от своя страна да преследва арианите. През 394 г. било потушено въстанието на езичниците и забранени Олимпийските игри, а храмовете на древните богове били разрушени или превърнати в църкви.
Queen's only
|
Религия и политика
(PRAEFECTUS URBI)
