Когато светът около нас бъде докоснат от смъртта, в човешката природа е да излизаме извън всекидневното и да оставаме в някакво временно безвремие. Защото докато смъртта е някъде наблизо, ние можем да гледаме света около нас само през нея. Преосмисляме битието си, казваме си, че ще се променим, напомняме си лошите ни навици, които убиват тялото ни и лошите ни постъпки, които убиват душата...Първите сълзи, които проливаме са от шока на промяната, вторите сълзи са за нашата болка, а едва третите са за човека, който сме изгубили. И тези последните са последната почит, която някой може да получи, а друг да даде.
После смъртта се отдалечава, взела своя дан и ние започваме да забравяме. Всекидневието, което наричаме живот се завръща - и така и трябва! Само мъртвите остават вечно непроменени, ние, които сме в живота продължаваме да се движим. Това не означава, че ще забравим всичко, но сълзите вече ще са лека болка някъде там в ляво, а после и мил спомен и кротка усмивка (макар че, честно, колко от вас могат да свържат думата "кротко" с Асасин?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите