|
страхотен адвокат ще стане от тебе - всичко, което казваш е напълно резонно.
Само дето
- това, че не си длъжен по закон, не значи, че не го правиш по морал
- ако на теб ти сервират тази ситуация /т.е. излизаш в отпуска и се прибираш вкъщи - аууу, някой сменил бравата на вратата, да речем и не можеш да влезеш/ всичките законови положения на секундата ще ти се изпарят от главата
- едва ли въпросният тип силно се е загрижил за самостоятелността на пълнолетния син на жена си и евентуалните последствия за бъдещия му живот точно в този момент и е рекъл да го повъзпитава /с кое право прочее/ за негово добро
- не става ясно чия е къщата - авторката пише "мамината къща", но дори да не е родният дом на момчето, то дори хазяите изхвърлят наемателите след предупреждение и някакъв срок /по закон/
- когато решаваш да имаш дете, знаеш, че е за цял живот - не може да ти е омръзнало, не може щото е пораснало да върви на м... си, а най-вече не може чуждият човек да го решава - колкото и да е някакъв там на майката. Нашият клуб ясно го доказва - съпрузите са явление временно, докато децата - те не са искали да ги раждаме - са ни деца до края.
- не е една и съща ситуацията - когато твоят поотраснал приятел се задоми и заживее с теб, примерно, дали ти ще искаш да търпиш във вашата къща неговата майка, защото тя няма нищо и никого в живота си, благодарение на това, че "детето" й е било ЕДИНСТВЕНОТО, най - важно в живота й - от раждането му до неговото задомяване? , помисли - родителите искат децата, а не обратното. Обратното е акт на добра воля от страна на децата - отделен въпрос, че родителите успяват, или не успяват да им създадат реални морални ценности, но във всички случаи си сърбат попарата от възпитанието си. Идиотско и ненормално е да раждаш дете с мисълта да те гледа на старини. Според мен.
- децата винаги трябва да чувстват подкрепата и любовта на своите родители - по различен начин за всяка възраст, разбира се, тоест те никога не трябва да престават да се чувстват деца на своите родители
Друга тема е кога едно дете трябва да бъде осъзнато насочвано към своята самостоятелност - това, обаче не означава да му се извиват ръцете.
Като този дом вече не е негов дом /както става ясно/, това можеше да бъде обсъдено навреме, не по силов начин, да има момчето възможност да реагира и, щом е нежелано там, да си търси начин да се махне. И пак, кой е тоя, дето ще му "показва", че е дошъл моментът, който ще решава кога е редно и кога не? Накрая - майката. Е това вече не е истина. Понеже рискувам да вляза в асасино-роксановата серия от изразни средства и няма да се саморедактирам
, просто нищо няма да напиша по въпроса... Ясно е какво мисля.
Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.
|
Re: На теория е точно така - [re: Markizata]
(аз)
