|
Тази вечер няма да се прибере... Тръгна си и няма да се върне... Как да спра да го обичам? Болката пари и разкъсва сърцето ми... Ще ви разкажа накратко, макар да е дълго... Дано ми дадете някаква надежда. Всичко започна след Нова Година. След месец стават 8 години брак, а сме заедно от почти 13 години. Доскоро бяхме щастливи или поне така си мислех. Сериозни конфликти не сме имали. Не сме се разделяли. Имаме син на 7 годинки, сега ще е първи клас и като всяко момче обожава баща си. Решихме, че ни е време за второ. Удобно щеше да е, малкия първи клас, а аз да гледам бебето и ученика.И почнахме да работим по въпроса. Но в същото време той започна да закъснява, да не споделя както преди, да не се обажда. Но аз не се усъмних. Е, сърдех се, но така и не допуснах истинската причина. Но в един момент не издържах и вдигнах скандал. Казах му или да живее с нас и да си поема отговорностите, или да напуска. В хотелите се плаща за спането, храната, и чистите чаршафи. Премести се на дивана и продължи с безразличието си. В този момент разбрах, че съм бременна. Не знаех дали да се радвам или да плача. Но реших, че искам това дете. А той пожела аборт и развод. Казах, че няма да направя аборт. Минаха няколко дни и той като се прибра една вечер, каза, че се връща у дома, че всичко ще бъде наред... Повярвах му. Казахме на родителите, на детето. Всички бяха щастливи. Аз безумно повече. Но тормоза продължи. Невдигане на телефона или изключване, закъснения без обяснения... Е, стреса се оказа безкомпромисен и аз направих спонтанен аборт. В този момент имах нужда от него, но той не бе до мен. Беше в поредната си командировка. А аз трябваше да се погрижа и за детето.. Мина се още малко време и той поиска да се разделим. Разговори, молби, увещания, сълзи... Заведохме малкия при бабите в провинцията (още е там) и пак разговори, молби, увещания, сълзи... Успях да го склоня да остане. Но не заради мен, а заради детето. С условието свобода. Поживяхме така известно време, но аз не издържах да срещам всяка сутрин студения му поглед. Избухнах, когато ми каза, че имал работа, а трябваше да отидем да запишем детето в училището. Имахме там малък проблем и трябваше да отидем заедно, за да говорим с директорката. Тогава се развиках и казах, че не мога повече така, че е по-добре да се разведем. Той каза, че няма да си тръгне заради детето. Нищо не се промени. През деня му написах писмо, в което му обясних как се чувствам, колко го обичам и какво значи за мен. Всичко беше от сърцето ми. Имаше толкова болка и любов... Дадох му го вечерта и си легнах. Дойде след доста време, разплакан, прегърна ме и ми каза, че ме обича. На другия ден (събота) замина в командировка. Вечерта разбрах, че има друга жена. Тръгнах за града, в който ми беше казал, че ще е. Не го намерих, разбира се беше ме излъгал, а телефона му изключен. Върна се в неделя. Намекнах, че знам, не ми повярва, помисли, че блъфирам. На сутринта му каза, че знам със сигурност. Призна си. Отново сълзи, обещания, молби, прошка и шанс... Обичах го, исках да простя. Помолих го да ми даде малко време, имах нужда да преодолея това. Каза, че ще направи всичко възможно да ми помогне. Изкарахме така две-три седмици. Уж всичко наред, но аз го чувствах студен и далечен. Отвреме навреме задавах въпроси, отвреме навреме го обвинявах, но ... трудно се прощава, а още по-трудно се забравя това предателство. Беше обещал, че ще напусне работата си... Заради нея. Колежка. Тя го разбира, уважава го, възхищава му се, работят заедно,но не е в къщи да му пере мръсните дрехи и да се сърди защо си е разхвърлял чорапите или защо не е изхвърлил боклука. Та измина почти месец, когато го попитах дали изобщо смята да напуска. Отговора му беше НЕ. Не можел. Това е работил цял живот, харесва му, има добри доходи... Поиска развод. Чувствата му изстинали. Опитал се, но не се получавало. Съжалявал. Не трябвало да ме подвежда. Беше обещал, че няма да ме наранява повече, защо го направи? Не веднъж, не два пъти... Не смея да помисля за детето... Не смея за нищо да мисля. Само плача и искам да го намразя, да спра да го обичам, а не мога. Винаги съм го обичала, винаги и единствено него. Сега се тревожа, че не съм му изгладила тениските и си се смея сама на себе си... Утре ще дойде за багажа си. Искам да говорим, но той не. Нямало смисъл, нямало смисъл и да страдам, той не заслужавал. Виновен бил за всичко, но не може да промени нищо, не искал. Опитвал бил много пъти. Кажете ми кога ще спре да боли?
Редактирано от Ивeтo_77 на 21.07.07 02:15.
|
БОЛИИИИИИ
