|
Такааааааа, здравейте хора 
Опитвам се от доста време да формулирам една темичка, да видим какво ще излезе сега.
Става дума за "положителните случки" в живота. За това, че "и на нашата улица изгрява слънце". И за това, че тогава по-рядко излизаме в публичното пространство "да се похвалим". Не винаги разбира се, не всички, но е факт, че често пъти след като си ревал на непознатите никове в нета, намерил си утеха и подкрепа, след това някак не ти идва така отвътре да кажеш "Ей, хора, абе знаете ли, че всъщност срещнах страхотен човек и съм супер, много щастлив/а".
Та защо става така? Няколкото обяснения, които съм чувала включват
"В къщата на обесения за въже не се говори." Един вид, притесняваме се, че е неуместно сред толкова страдащи, да се изцепиш колко всъщност си щастлив. Мислиш си, че хората ще се чувстват кофти в компанията ти, че е едва ли не демонстрация на нещо си. Нещо, което не е редно да се демонстрира пред тези хора.
Та изобщо, защо ми се струва, че за добрите си чувства повече се притесняваме да говорим? Дали защото те са ни по-скъпи и съответно не искаме да ги "излагаме на показ", а по-скоро ги споделяме само със спеиални за нас хора, или пък изобщо си ги пазим за себе си? Дали е от желание да предпазим себе си и "репутацията си" в случай, че нещо започне, на потръгне, та съответно, ако никой нищо не знае, няма да ни задават излишни въпроси, няма да трябва да обясняваме, да се чувстваме неудобно пред другите?
Изобщо какво мислите по въпроса? Дали пък не трябва да си казваме и тези неща, ако ще и като доказателство, че живота наистина продължава и след раздялата пак има щастие и надежда? Дори повече от 48.5%  както стана ясно и снощи 
Ами това е засега. Ако ви стана интересно, вие сте.
Поздрави от мен
Festina lente - Бързай бавно!
|
За положителните примери
