Вярно, че подобно изказване би могло да бъде всичко, но не и успокоение, но и при мен нещата са горе-долу такива .

"Горе-долу", защото при мен се намира една приятелка, която със сигурност щеше да бъде по-сериозна, ако не бях разведен и сина ми не живееше при мен. Понеже знам, че някой ще попита откъде знам, че не е сериозна, веднага ще поясня, че в момента, в който отношенията между нея и мен престанаха да се наричат "обикновено необвързващо чукане", тя ми заяви в прав текст да не очаквам нищо повече - нито живеене заедно, нито брак, нито дявол на магаре .

Та така... Спомних си оная песен на ФСБ - "Вълче време" и по-специално думичките "... с орисия - пак да остана, пак да се скитам сам", свих ушите и приех нещата, каквито са. Ще кажете "тоя има единичен опит и затова не знае как е", но ще се излъжете...
Преди да срещна тази си приятелка, имах и други, но и те бягаха от мен като от чумав, колчем разберяха, че детето е при мен. Хайде парясан, иди-дойди, ама парясан с хлапе - кофти работа .

Сега си мълча. Не настоявам за нищо повече от това, което ми се дава. Брат ми, който наистина може спокойно да ми каже всичко, казва: "Брат ми, приличаш на улично куче" - (ако каже "помиар", може да ме разсърди) - "Приемаш всичко по инерция, радваш се за неща, които биха дразнили други и си щастлив с нищо и половина. Би трябвало да търсиш своето и да настояваш за него". Премълчавам и на тия думи. Какво да кажа? И е прав, и не е.
Така е - ще стискам зъби, ще обичам, без да държат на мен, ще знам, че всичко е обречено и до време, но ще продължавам по същия начин.

Поне, докато детето не порасне...