|
Само преди броени дни отмина онзи шеметен момент, който очакваме цели 5, а може би 12 години. Денят премина толкова наусетно.
Вкъщи цялата фамилия се суети, на мен ми е някак замъглено, не усещам как лети времето и ето, че дойде време за прическа и грим. Оказва се, че преди мен е някаква капризна кукличка, която не понася дори собствената си коса. Трябва да чакам... но ето вече е готова и моята прическа, и моят грим, и моят маникюр. Баща ми ме прибира бързо вкъщи, защото само след няколко минути щяха да пристигнат гостите. Трябва да си облека роклята и сложа бижутата... и вече гостите дойдоха. Нашите решили, че този момент трябва да го има на касета, затова тук беше и един човек с камера. Имах чувството, че съм филмова звезда, следеше всяка моя стъпка и разговор.
Обаче вече трябваше да тръгвам към така омразното ми до преди дни даскало, а сега мисълта за него ме изпълва с тъга. Та аз прекарах в него повече време отколкото с приятелите, учителите, колкото и строги да бяха, успяха (поне някои) да ми легнат на сърцето, дори те вече ми липсват. А добрата класна, която правеше всичко за нас, не заслужаваше и капчица от това, което сме и причинили.
И все пак колата вече приближава този дом на болка и страдание, но също така на радости и веселие. А аз все повече искам това да не е истина, сега да посреща някой друг бала си, а не аз. Но ето ги съученичките, леле, без малко да не ги позная, прекрасни са, като малки принцески. А като се сетя, че се сближихме толкова много буквално преди бала. Възрастните хора правилно са казали, че осъзнаваме колко държим на нещо, едва когато го загубим, или почнем да го губим.
Отново почват снимки, фотографи, родители правят снимка след снимка, и вече не зная накъде да гледам, а, ето я и моята камера, и той не спира да снима... няма спокойствие. От всякъде светкавици и само чувам едно "щрак" и е готова новата снимка... имам чувството че никоя от нас не е това, което е всъщност. Ето аз едва познах най-добрата ми приятелка. До сега не бях я виждала с грим и официална прическа, а те я направиха толкова женствена и красива, колкото никога не е била.
Трябва да излизаме пред училище, да чуем някое и друг слово, да ни поздравят с песен, и да тропнем едно хора. Страшна работа е с тези токчета да се играе хоро особено в този гъч. Само малцина се престрашиха.
Ето в суетнята вече трябва да тръгваме към ресторанта, толкова коли трънаха натам, че нямаше откъде да се мине. Най-сетне успяхме да се съберем всички отпред, и отново започнаха снимки... омръзна ми, но знаех, че цяла вечер ще е така. Скоро все пак влязохме в ресторанта и там продължиха снимките.
Най-сетне се настанихме и почнаха хора и танци, наздравица след наздравица. Цяла вечер поздрави. Да се чудиш дали класните се радват, че се отървават от нас, или и на тях им е мъчно. Може би за последен път виждах някои от тях... и само през ума ми мина мисълта "Ще се завърна!"
И сега ми е адски тъжно като се сетя за всеки миг в това училище, за всеки миг изпълнен със смях или гняв. Обичам всичко преживано до сега в моето даскало!
|
"Абитюрентски бал" или "Сбогом, училище любимо"
