ОРИГИНАЛ И КОПИЕ

Мончо Манчев претенциозно разгръщаше последното издание на зодията си, пръхтеше доволно с уста и енергично плюнчеше късите си и дебели пръсти. Книгата беше пълна с изречения, които адски му допадаха. Фактът, че ще живее двеста години, че притежава стоманена воля и възпламеняващо желание да твори, както и че е безгранично способен на метаморфози и пълна трансформация, направо го хвърли в тъча. И за миг не беше подозирал, че е собственик на изящен вкус, изтънченост и артистичност. Че е добросърдечен, с природна дарба на дипломат, не е скръндза, а на всичкото отгоре се явява и душа на компанията. Едно от словосъчетанията обаче, напълно го събори - педагогичните му и дедуктивни способности бяха удивителни, върховни и развити до краен предел.
Мончо отхапа нокътя на палеца си на израза дедукция.
- Някоя гадна дума ще да е!- рече си той. - Но пък не може всичко в мен да е съвършено! Затова пък съм педагог, та еша си нямам! - и продължи да прелиства.
Жена му фрасна вратата след себе си.
- Наш Бончо пак има двойка - осведоми го тя. - Крайно време е да поговориш с него, че както я е подкарал, току виж повторил класа.
- Я ми го подай тука! - важно изкомандва Манчев. - Да го постегна малко, щото от твоето глезене, нали виждаш, докъде е стигнал.
- Аз може и да го глезя, но пък ти изобщо не му обръщаш внимание - тросна се Манчева и отиде да придума Бончо, да се яви при Мончо.
- Първо да си подредиш дрехите в стаята, че е разхвърляно като в кочина - разпореди се татко Манчев. - После домашните на масата. Ще се изпитваме изтънко, така да знаеш.
След минута Бончо се върна, балансирайки с планина дрехи.
- Кочината е изцяло твоя! - озвери се сина-Мончов и тръсна одеждите на кухненския теракот. В купа Мончо откри два панталона, три потника, четири ризи и пет чорапа, които издирваше от няколко седмици. - А това намерих под бюрото - допълни двойкаджията и разклати чифт долни гащи. Гащите не бяха съвсем бели, но не бяха и съвсем жълти.
- Случайно да откри някъде черната ми вратовръзка? - спонтанно попита строгият баща, но бързо успя да се овладее. - Сега ще те проверя и ако не си подредил както трябва, лошо ти се пише!
При проверката, освен черната вратовръзка, на бял свят изникнаха и четири вкоравели Мончови носни кърпи.
- Дай да видим математиката! - отново възвърна мрачното си настроение Манчев и отвори на домашното за утре. - Така...кажи ми сега, колко прави девет милиона, осемстотин седемдесет и шест хиляди, петстотин четиридесет и три, по корен квадратен на “а” на минус първа, плюс “алфа” градуса, делено на: скоба - тангента минус катета на ъглополовящата - затваряме скобата, умножено по “Пи”-цяло и четиринадесет квадратни метра?
- Единайсет! - без да се замисли отвърна мамин Бончо.
- Не е вярно! - отсече бащата и взе да се прави, че мисли. - Дванайсет!
- Най-отзад има отговорите, няма защо да спорим - рече Манчев-младши и прелисти учебника.
Вярното решение беше тринайсет.
- Видя ли! - потупа се по гърдите бащата. - Видя ли, за колко кратко време я реших тази фасулска задача?
- Но ти каза дванайсет!
- Казах тринайсет, отпуши си ушите най-после! Навремето, моето момче, баща ти редеше шестица до шестица, а математиката я лапаше като топъл хляб! Със златен медал завърших! Жалко, че не се сещам къде съм си дянал ученическата книжка...
- Затова пък аз се сещам! - коварно заяви хлапето, изтича в хола и стовари въпросните бележници на масата. А вътре - срам, срам и тук-таме - тройка.
Мончо скочи и разби носа на изчадието генетично. Мончовица прикри с тяло свидното си чедо, помъкна го към изхода, а синът им само това и чакаше - хукна по стълбите надолу. Отиде, та се не видя.
- Защо наби детето, бе? Тичай веднага да го върнеш! - пльосна се майката на дивана и такъв рев дръпна, че чак наслязоха комшиите.
Мончо Манчев излетя пред блока. Бръкна в джоба на шлифера, но цигарите ги нямаше. Яко му се пушеше. Пребърка и джобовете на панталона и след като не ги откри, тръгна да обикаля махалата. Провери дискотеката, кафето, електронните игри, спортната площадка, но от Бончо нямаше и помен. Влезе във входа и тръгна пеша нагоре. Силна концентрация на никотинови изпарения съсипа обонянието му. От шахтата на втория етаж излизаха кълба дим, сякаш зад вратата гореше автомобилна гума.
Мончо полека отвори, Бончо се сепна и изпусна цигарата на земята. Закри с ръце лицето си и подложи задник, знаейки, че стоенето прав не му мърдаше поне седмица.
Изненадващо бащата се наведе, вдигна фаса и жадно отпуши.
- Кажи, за Бога, какво да направя, за да станеш човек? - тъжно попита той.
- Спри най-после да ме правиш свое копие! Не ставаш за оригинал! - твърдо отвърна Бончо, невярващ, че бой няма да има.
По едно време потупа баща си по рамото.
- Знаеш ли, че си имам гадже? И че му посвещавам стихове? И че парите за закуска ги спестих за китара? И че си чопля пъпките по лицето? И че имам еякулация? И че ме биха миналата седмица? Че сам си поправих касетофона? Че мразя малеби? Че обичам болонките, Жан Клод Ван Дам и групата “Металика”?... И че запалих тази цигара, не защото ми е сладка, а защото от постоянното ти нямане на време за мен, само туй запомням от тебе. Както и ти единствено си запомнил от дядо тупаника, който си ял!
- Не си ми казвал до сега... - Мончо заекна.
- Кога и по кое време? За теб светът е само твоята зодия!
Мончо седеше като ударен с лихвен процент. После тъпо запита:
- А ти коя зодия беше?