Йоселин


не се е обаждал от половин час.
е истинското му име.
е нишката на Ариадна, по която се връщам там.
е Йоселин.
е Джос.
и няма да ми го отнеме сутрешния транспорт
и отпечатъците по ръкохватките му,
и токчетата
разпределени между камъните,
и на стилките по които се наслагват стъпките,
и шумът на найлоновите пликчета,
и средата на септември - слънчево, но студено -
с Йоселин се смеем в Парка на Свободата -
преносно и буквално,
след това захаросваме върху клечките на въздуха-
Джос, не гълтай,
времето се дели на преди и след срещата,
целувките са недостатъчни-
още по-голямо сливане ни трябва-
как да пресипя дланите си в твоите,
как да се излея в устата ти
да се изплакна между зъбите,
да разредя молекулите си между твоите,
Джос, предметите дишат по различен начин,
опознавам цветовете едва сега,
ние трябва да избягаме, защото този свят не ни заслужава.
а Йоселин ме имитира в огледалото.