Продължавам по инерция да се движа напред-назад като счупен механизъм. Боли ме кура. С Елена се ебем вече един господ знае за кой път тази вечер с различни партньори, поради което на нея практически вече и е свършила смазката. Когато бутам кура си напред ми се струва, че презервативът аха-аха ще се скъса, когато го изтеглям назад - струва ми се че ей-сегичка влагалището и ще се обърне с хастара навън. Отдавна вече съм изпаднал в някаква суха и болезнена ерекция, когато схванатият от напрежение хуй вече нищо не усеща, не е способен нито да се отпусне, нито да се изпразни. Тя лежи по гръб със затворени очи и диша на пресекулки през стиснати зъби. Може би вече спи.

Тялото и е обилно покрито със студена пот. Прокарвам ръка по гърдите и и замислено разглеждам дланта си. Женската пот има особена миризма, нямаща нищо общо с вонящите секрети на мъжете. Стремейки се някак си да разнообразя отегчително-тъжният процес, аз увеличавам и съкращавам амплитудата, движа се в кръг и настрани. Обръщам глава и поглеждам към съседите. Малкия тресе таз по заешки ситно, ебейки Галя. Отзад се е пристроил Павел и, на свой ред, ебе Малкия в задника. Малкия има много странен задник, предмет на особената му гордост. Много кръгъл и трътлест, с дълбоки ямички. Такива дупенца се срещат само у много охранените бебета, но не и у жените или, още по-малко, у възрастни мъже... Впрочем, само на пръв поглед изглежда че Павката ебе Малкия. Всъщност той само меланхолично шава с омекващия си кур между пищните му бузки, поради разсеяност или мързел не попадайки в разтегнатия анус. Павката е поставил на огънатия потен гръб на Малкия трети том на Химическата Енциклопедия и внимателно чете статията за термодинамичните системи. В ъгъла седи Андрей с лаптопа върху кльощавите си колене и разлиства някаква огромна Excel-ска таблица.

Най-накрая измъквам от Елена измъчения си хуй. Абсолютно сухият и полиран презерватив е изпънат до краен предел. Захапвайки устни го одирам от кура си и отивам към банята, прекрачвайки двете Марии, които така търкат една в друга бръснатите си венерини хълмове, че летят искри от статичното електричество. В огледалото виждам безстрастното си блестящо лице и дълбоко потънали очи. Устните са скръбно увиснали. Облечен съм с бяла раздърпана риза и вратовръзка, прехвърлена на гърба като кучешки повод - играхме на "дамата с кученцето" и "битката на песоглавците". През главата ми минава странната мисъл, че изображението ми в огледалото - това е негатив от снимка на посивял негър-пастор - черна разрошена коса, бледо лице и бяла риза, черно квадратче на вратовръзката в прореза на яката. Наплисквам лице, изтривам кура си с тоалетна хартия и излизам на дългата тераса, плътно затваряйки вратата зад себе си. Ирина стои наметната с нечие сако, с чаша мартини в ръка и гледа замислено нощната гора.

- Извинявай за нетактичния въпрос. Ние с теб днес вече съвкуплявахме ли се? - тихо ме пита тя, без да се обръща.

Замислям се - Май че не, по моему. Ти беше първата, която планирах да отпърдоля, но те взеха в оборот Митака и Кольо. После, когато се освободих от Светла, вие вече здраво се бяхте заплели с Марийките. Но по-натам когато на лицето ми седеше едната Мима, някой подскачаше на кура ми, не видях кой. Случайно не беше ли ти това?

- Не, - тя ме поглежда, усмихвайки се, в лицето, после плъзга погледа си по-надолу, - Храбрият Оловен Войник. Още ли не си се чукал с Малкия?

- А това задължително ли е? На мен все ми се струваше, че е някак извратено.

- Не е извращение. Ако беше го набутал например на Павката, аз първа щях да кажа че това е извратено. Но Малкия не е мъж и не е жена. Той въобще май не е човек. Той е приказен елф, - Ира поглежда през стъклото на чашата светлината от уличните лампи, - докато Малкия ни ебеше нас, момичетата, момчетата по ред се изредиха да го ебат. На всички много им хареса. Той има такова фантастично дупе. Всеки път като го видя и се удивлявам. Даже съжалявам, че не съм мъж и не мога да го изнасиля...

- Да бе... дупето на Малкия ще ми се явява в най-касовите ми кошмари.

- Ти помниш ли той въобще откъде се пръкна и как му е името? Нали не е от нашите. Някой го доведе преди много години и после той остана с нас. Знаем всичко един за друг, а за него нищичко... Впрочем, все едно. Разкажи по-добре ти как я караш. Кога отлиташ за Япония? Вече получи ли си дипломата?

- За Япония заминавам след месец, когато стане готова работната ми виза, - вдишвам нощния въздух и замислено почуквам с кур по железните перила, - за дипломата е още рано да се говори. Преди месец изпратих всички документи от защитата на дисертацията на комисията, вероятно чак след половин година ще ми пратят научната степен от столицата. А твоята предварителна защита как върви?

- Трудно. Завиждам ти. Отидох в Академията, а там направили всичко с пари. За една справка - 200, да държиш изпитите - 1500, и така нататък. Даже за ксерокопията от катедрата искат пари. Дребни душици. Абе знам аз един начин, но защо така - има един професор Абрамов - Кацман, 70 годишен, стар приятел е на баща ми. Откриха му рак и му остават няколо месеца. Няма каво да губи, затова го е ударил на живот за последно. Скача с парашут, кара мотор, спуска се по планински реки. В Академията ги е страх от него като дявол от тамян, понеже той знае всичките им кирливи ризи и не го е страх да разправя наляво и надясно пред свидетели. Та той ми казва "Момиче, ако тия боклуци започнат да те крънкат за пари, просто споменаваш че познаваш стария проскубан задник Кацман и това ще ти реши всичките проблеми". Така и направих. В катедрата тутакси всички напълниха гащите, веднага си спомниха за системата за взаимно признаване между ВУЗ-овете, за бюджетното финансиране. Накратко, не ми се наложи да плащам.... Но знаеш ли какво измислиха тия идиоти? Накараха ме да държа наново изпит по специалността! Всичко там най-сериозно, дадоха ми конспект и списък с литература, а там - три мои книги. Едната я издадох в Австрия, другата при тях, в тяхното шибано издателство, третата в Италия. Изпитваше ме някаква тъпачка-доцент. Аз и разказвам въпроса, а тя ми прави физиономии и постоянно ме поправя. Аз не издържам и и казвам "Момиче, погледнете фамилията на автора на тия учебници. Това е моята фамилия. Аз съм ги писала тези книги. Вие сте се учили по моите книги, а сега ме изпитвате мен и дори ме поучавате. Това не ви ли се струва нелепо?". Оная жаба се разкрещя "Какво си позволявате! Това тук не ви е онова там!". Обидчиви дебили.

- Какво искаш. Столичани. Грешно е да се обиждаш на нищите духом, - откъртвам парченце мазилка и го хвърлям надолу. Заедно гледаме как се върти и пада в тъмнината.

- Ванка, а ти как мислиш, ако сега се качим на парапета, хванем се за ръце и скочим от четвъртия етаж, това красива смърт ли ще бъде? Ти разправяше някога, че японците на това му викат "двойно самоубийство на влюбените".

- А нима ние сме влюбени?

- А нима не сме? - тя тихо се смее, - не, сериозно, как ти се струва такава идея?

Аз клатя глава с показно съмнение, - Не мисля че ще изглеждаме добре на асфалта с голи задници и разцепени черепи. Ти с чуждо сако, а аз с мръсна риза. Туристите са весел народ, докато дойде линейката някой непременно ще ми сложи в задника букетче маргаритки от близката градинка, а върху твоите разкошни бедра ще напишат с маркер "Наеби ме". И дори ще се снимат на наш фон. Поне аз така бих направил... А при теб как е там положението с Мишо?

- Голям юначага ми е той, - тя отпива глътка мартини, - ебе ме много старателно. На няколко пъти дори ме зарадва с кунилингус. Когато идват на гости многочислените му роднини, аз се правя на умела домакиня - тичам напред-назад в престилка, тропам с посудата. Да беше видял само колко възторжено се споглеждаха Михаил и сияещата му майка. А когато сядаме на масата, майка му винаги ме моли да кажа нещо на френски или италиански. Все едно съм семейният им говорящ папагал. И аз винаги им казвам нещо...

- "Да ви го начукам със засилка право в кривото гърло, гъзомуцунести недоебани педераси"?

- Ама че си и ти, разбира се че не. Та те са добри и порядъчни хора, пък и аз тези думички дори не ги и знам. На френски или италиански, имам предвид. Нали съм интелигентно момиче. Аз им казвам "Вие сте едни скучни и ограничени еснафи и ми е жал за вас". Всички са във възторг, а аз смутено се изчервявам, както се полага по етикет.

- Омъжи се за него. Отговорни сме за тези, които сме опитомили, - внимателно се вглеждам в бледното и и строго лице.

- Не знам... ще се омъжа, вероятно. Ще изпълня своя социален и биологически дълг. Пред обществото и природата... Впрочем, невъзможно е да се омъжиш за човек, който вече е женен. По рождение, за майка си, - Ира замахва и хвърля празната чаша в тъмнината. След наколко секунди се чува далечен звън и уплашен вик, - а при теб как е с онази твоята, как и беше името, последната?

- Всичко зависи от това, кога за последен път сме се виждали с теб, и кого имаш предвид с това "последната", - виждам черните и очи-вирове, на дъното на които приглушено проблясват светлините на фенерите, и дъхът ми спира. Обръщам очи към звездите, за да не потъна, - сега отново съм сам. По-добре да лъскаш бастуна, отколкото да си длъжен на някого.

- Как така, Ванка?

- Какво как, лъскам бастуна ли?

- Не, какво значи "да си длъжен на някого"?

- Ами ей така. Вкарваш го - длъжен си. Вадиш го - задлъжняваш още повече. Казваш по-пиянски "обичам те" - задлъжнял си до гроб. Парадоксът е там, че аз съм тоя дето харчи по тях времето и парите си. Аз съм този дето купува подаръци за рождените дни на дебилните им малки братчета. Аз съм този дето ги придружава при болните им баби. Този, дето рие земята на вилите им. И все повече и повече затъвам в дългове. Аз, видите ли, им давам НАДЕЖДА. Те, разбираш ли, правили планове, избирайки мен. Те, ясна работа, ме ОБИЧАЛИ. Винаги е тежко да се разделяш. А как да не се разделиш? За какво например можеш да поговориш с тях, освен за това как е преминал тъпият им ден? Какво четат? Какво гледат? За какво живеят? Знам, че трябва да си търпелив с хората, знам, че съм един завършен мерзавец, извратеняк и затънал в презрение егоист, но какво мога да направя със себе си?

- Попадал си на неправилните жени, - тя ме гледа със странно изражение право в очите, от което ми става горещо, - и защо продължаваш да се срещаш с тях?

- Понякога ми се повдига от самотата, - свеждам поглед и поемам въздух, - не в сексуален, а в емоционален смисъл. Нов човек, нови усещания. Това им е хубавото на прекрасните непознати, че още не ги познаваш. Когато в горещ летен ден грабваш чашата със студена вода, истински жадно поемаш само първите едина-две глътки. После пиеш по инерция. А накрая изливаш остатъка на земята.

Внезапно светлината от балконската врата се закрива от някаква сянка. Обръщаме се и виждаме Митака, стоящ върху табуретката, наведен напред и показващ ни косматия си гол задник. Безсилен да се преборя с изкушението, аз подскачам и удрям с босия си крак задника му направо през стъклото. Маваси-гери. Митака като торпедо полита с вой от табуретката на мекия килим, а аз си прибирам крака обратно. Всичко се случва много бързо и акуратно. Но не толкова акуратно колкото ми се иска. По кракът ми текат горещи струйки кръв.

- Раната трябва да се обработи, иначе може да хванеш тетанус, - Ира загрижено оглежда крака ми.

- Нищо страшно. Кръвта скоро ще спре, - измъквам няколко парчета стъкло от рамката и ги хвърлям в тъмния ъгъл. Безуспешно се опитвам да наведа надолу вдървения си хуй. Разбирайки, че тая няма да я бъде, премятам крак върху хладния парапет и насочвам струята пикня към разпореното стъпало. С интерес наблюдавам, как тъмночервената кръв причудливо се разрежда с жълтата пикня. Изпразвайки мехура си, отпускам крака си долу, върху студения бетон. Мълчаливо стоим под нощното небе. Босите ни крака се чувстват приятно и уютно в горещата локва от кръвта и пикнята ми.

- Не ти ли се струва...

- Да, че времето...

- Изтича между пръстите...

- Като пясък?

- И нищо не можеш да промениш, спреш, поправиш?

- И няма цел, и няма смисъл, и няма посока?

Далеч оттатък гората небето започва да светлее. Скоро ще съмне. Последните дни на лятото.