Ако лекарят се превърне в пациент...
Много съм си мислила какво би станало, ако изведнъж лекарите и пациентите си сменят местата. Само че с една малко подробност – пациентът, който вече става лекар, да се държи по абсолютно същия начин с човека, който досега го е лекувал.
Мисля си, че би се получило много интересно, дори ако този вариант е само хипотетичен.
Дали тогава „старият“ лекар, който изведнъж става пациент, няма да погледне на работата си от един по-различен ъгъл? Дали ще осъзнае своето лошо, нечовешко и дори брутално отношение към хората с онкологични заболявания? Дали изобщо образа в огледалото, който ще види там няма да го изплаши и травмира сериозно?
А дали тогава душата му няма да „крещи и вие“ от болка и унижение, че така постъпват с него? Няма ли да изпита гняв, възмущение и безсилие в същото време, че на практика не може да се защити и е зависим от всички тези „ходещи роботи“?
Как ли ще се почувства същия този лекар, който сега изведнъж е станал един от многото, редови пациент? Ще има ли изобщо желание за борба и живот, когато вижда пренебрежителното и снизходително отношение на медицинския персонал? Ще поддържа ли ентусиазма и хъса си за живот, виждайки в очите на лекуващия лекар етикет с надпис: „Обречен“? Ще отстоява ли правата си така самоуверено, както когато е с бялата престилка, или ще се моли поне за мъничко адекватно внимание и лечение, без да му се навикват и карат за „наглостта“ да пита какво предстои и защо ще му правят това или онова?
Как ли ще се почувства, ако му кажат в очите: „ Има ли къде да ви закопаят, че няма места в гробищата!?!“ /истински случай/.
Дали сърцето му предварително няма да спре да бие от липса на всякаква подкрепа, насърчение, съпричастност и вяра в успеха? Дали вече няма преждевремнно да е „умрял“ от студенината, безразличието и жестокото отношение на лекарското поведение?
Дали освен убийствената болка, която изпитва в момента, ще може да понесе още такава, чрез празните погледи, ледът в действията и ампутираните чувства на медицинския персонал, който уж трябва да дава надежда и наистина да лекува???
Ах, как искам поне за ден лекар и пациент да си сменят местата…
Ах, как искам да видя тогава очите им, сърцето им, душата им…
Ах, как искам да чуя тогава от тях: „ Никога повече няма да причиня на никого тази емоционална и физическа агония на страдащия! Никога! Съжалявам силно! Вече ще лекувам със сърце!“
Обръщам се към цялото медицинско съсловие, занимаващо се с лечение и рехабилитация на хора с онкологични заболявания: Моля Ви, бъдете човеци! Не забравяйте, че утре Вие можете да сте на тяхно място! Не убивайте искрицата надежда и вяра на тези хора с лошото си отношението към тях! Не ставайте техните палачи, защото рано или късно ще получите своето възмездие, ако продължавате да се държите като богоизбрани! Не сте. Никой не е. Просто си вършете работата с любов! Едва тогава ще сте истински полезни!
Мая Здравкова
[url=http://www.clubnarakovobolni.com/index.php/11-kategorii/konventzionalna-meditzina/82[/url]
Живота е рисуване без гума за триене.Редактирано от kaloyana_-177704 на 09.09.14 22:23.
|