"Любов, медицина и чудеса - Уроци по самоизлецение от опита на един хирург с неговите необикновени пациенти"
Д-р Бърни Сийгъл


10. ЗА ВЯРАТА, НАДЕЖДАТА И ЛЮБОВТА

Филис, пациентка с напреднал рак на панкреаса, който вече не подлежеше на лечение, се прибра в къщи, за да умре. Няколко месеца по-късно тя се върна. Прегледа я един от колегите ми, който ме повика:
- Ей, Бърни, ти се интересуваш от тези неща!
Влязох в кабинета, а той се обърна към мен:
- Ракът й е изчезнал!
- Филис - казах аз, - разкажи ми какво стана.
- О, вие знаете!
- Да, знам, но искам и другите да научат.
- Реших да живея до 100-годишна възраст и да оставя проблемите си в Божиите ръце.
Подобен душевен покой би могъл да излекува всичко. Вярвам, че най-важна е вярата - най-простото и най-трудното решение.
За да се уверя, отидох при Бог (хирурзите имат тази привилегия) и го попитах, защо да не окача в приемната си табела: "Оставете проблемите си в Божиите ръце. Аз не съм ви необходим."
Бог отвърна:
- Ще ти покажа защо. Ще се срещнем в болницата в събота, в 10 часа сутринта. - Бог обича да си играе на доктор.
В събота Бог ми рече:
- Заведи ме при най-болния пациент.
Разказах му за болната от рак жена, чийто съпруг бе избягал с друга.
- Добър избор - рече Бог. И ние отидохме в стаята й.
- Госпожо, Бог ще дойде и ще ви каже как да оздравеете - казах й аз. Винаги го представям, за да не се стреснат пациентите.
Тя отвърна:
- О, чудесно.
Бог влезе в стаята й рече:
- Единственото, което трябва да направиш, е:

* Да обичаш.
* Да приемаш.
* Да прощаваш.
* Да избереш щастието.

Тя го погледна в очите, подминавайки думите му, и рече:
- Вече срещнахте ли се със съпруга ми?
Бог ме погледна тъжно и си отиде. Още едно Божие творение се остави в ръцете на хирурзите.
Ние искаме Бог да промени външните аспекти на живота ни, за да не се налага да се променяме вътрешно. Искаме да ни освободи от отговорността за собственото ни щастие. Често ни се струва по-лесно да негодуваме и да страдаме в ролята на жертви, вместо да обичаме, да прощаваме, да приемаме и да намерим вътрешния покой.
Ако все пак изберем да обичаме, в телата ни се освобождава целебна енергия. Самата енергия е любяща, разумна и достъпна за всеки.
Усетих, че съм изправен пред дилема: щом Бог може да лекува хората, защо трябваше да оставам хирург? Върнах се при Него и попитах:
- Господи, знаеш, че една от пациентките ми оздравя, като остави проблемите си твоите ръце. Защо да бъда хирург?
А той ми отвърна:
- Бърни, отдай хирургувото хирургу и Божието Богу.
Бог често го прави - говори с притчи, и ни оставя напълно объркани. По-късно започнах да разбирам, че и Бог, и аз имаме своята роля в оздравителния процес.
За лекаря има роля, когато пациентът е избрал неговото лечение. Аз мога да бъда и Божи дар, и инструмент, точно както е казано в Библията. Но оздравяването от сериозна болест зависи от 4 неща:

1. Вяра в себе си
2. Вяра в лекуващия лекар
3. Вяра в лечението
4. Вяра в духовността

Духовният живот има много значения. Не е задължително духовният живот да се изразява чрез обвързаност в някаква организирана религия.
От гледна точка на лечител, аз възприемам духовността като вяра в смисъла или реда на Вселената. Представям си стоящата зад Творението сила като любеща, разумна енергия. Някои я наричат Бог, други могат да я възприемат просто като източник на изцеление. От тази вяра идва способността ни да намерим покой, да решим очевидните противоречия между емоциите си и реалността, между вътрешното и външното.
Духовността означава да приемем съществуващото (не го обърквайте с примирение или одобрение на злото). Иисус ни учи да обичаме враговете си, а не да ги харесваме или да нямаме врагове.
В края на Втората световна война съюзническите войски откриват в една изоставена, бомбардирана къща в Германия доказателство за тази вяра, издълбано в стената на мазето от жертва на Холокоста:

Вярвам в слънцето - дори когато не свети.
Вярвам в любовта - дори когато не е проявена.
Вярвам в Бога - дори когато мълчи.

Духовност значи да можем да намираме покой и щастие в несъвършения свят, да усещаме собственото си несъвършенство и да го приемаме. На този душевен покой се дължи както съзидателността, така и способността да обичаме безкористно, които вървят ръка за ръка.
Толерантността, вярата, способността да прощаваме, покоят и любовта според мен са характерните черти на духовността. Тези характеристики са налице винаги, когато се срещам с неочаквано изцеление. Всеки, който вярва, че светът е хубаво място, има защо да остане в него.
Очевидно, религията има различно значение за всеки човек. Онези, които твърдят, че са вярващи само защото родителите им са били такива или защото това ги издига в социалната йерархия, едва ли биха повярвали истински в целебната сила на вярата.
Религии, които акцентират върху вината, първородния грях и предопределеността, едва ли ще подпомогнат оздравяването.
По същата причина никак няма да е лесно да намери покой този, за когото смъртта е безсмислен край или пък вярва, че земното съществуване е напразно.
Лично аз предпочитам да говоря за духовност, а не за религия, за да избегна ограниченията на канона или доктрината. Много е важно да не се натрапва никому определена представа за Бог.
Тук искам да подчертая разликата между пожелаването, което е пасивно, и надеждата, която е активна.
Надеждата означава да си дадем сметка за осъществимостта на желания резултат и после да работим за постигането му.
Пожелаването означава просто да си седим и да чакаме чудото да дойде като гръм от ясно небе.
Юнг казва: "Всеки проблем е възможност за разширяване на съзнанието, но така също и необходимост от сбогуване с детинското подсъзнание и вярата в природата." Затова аз насърчавам пациентите да вярват в Бога, но да не очакват Той да свърши цялата работа.
Винаги предлагам на пациентите да приемат болестта не като Божия воля, а като нарушаване на Божията воля от наша страна. За мен причината за трудностите е в липсата на духовност. Знам, че когато се разболеят или болестта се възобнови, много хора се сърдят на Бога. Продължителният безпомощен гняв към вселената не води до здраве. Бог не седи там горе, чудейки се кому да причини неприятности днес. Напротив, Бог е неизчерпаем източник на сила. Енергията на вярата и на надеждата винаги са на наше разположение. Всички ние трябва да умрем някой ден, но духовната пътека е отворена за всеки и тя може да направи живота ни красив, стига да го пожелаем.
Струва ми се, че всички болести в крайна сметка са свързани с липсата любов или с користната любов, тъй като предизвиканите от тях изтощение и потиснатост на имунната система водят до физическа уязвимост.
Много хора израстват с убеждението, че някъде в самата им същност има някакъв ужасен недостатък, дефект, който трябва да крият, за да бъдат обичани. Смятайки, че няма да бъдат достойни за любов, ако истинското им Аз излезе наяве, тези хора не си позволяват да споделят най-съкровените си чувства с когото и да било. Те усещат как способността им да обичат намалява и изпадат в още по-голямо отчаяние. Достоевски е имал предвид точно това, когато е написал: "Убеден съм, че единственият Ад, който съществува, е неспособността да обичаш." Тъй като усещат огромна вътрешна празнота, тези хора възприемат всички връзки и отношения като възможност да получат нещо, да запълнят празнотата в себе си. Те дават любов само ако срещу нея получат нещо - утеха, сигурност, похвала или подобна любов. Тази "користна" любов, ги изтощава и им пречи да изразят истинското си Аз. Тя води до още по-дълбоко усещане за пустота и затваря порочния кръг.
Когато успея да накарам хората да се приемат изцяло, да се почувстват достойни за любов такива, каквито са, те стават способни да дават и откриват, че безусловната любов не черпи от някакви ограничени емоционални запаси. Напротив, безусловната любов се самоумножава.
Най-непосредствената отплата за безусловната любов е посланието "Живей", което получава тялото. Убеден съм, че безусловната любов е най-мощният имуностимулатор. Ако кажа на пациентите си да повишат кръвните нива на имуноглобулините или Т-клетките си, никой няма да знае как да го направи. Но ако успея да ги науча да обичат себе си и другите с цялото си сърце, кръвните нива на имуноглобулините и Т-клетките автоматично се повишават.
Истината е следната: любовта лекува. Нещо повече: тя ни пази от всякакви зарази. Вярно е, че любовта лекува, но идеята е да обичаме заради приятното усещане, а не защото това ще ни помогне да живеем вечно. Любовта е целта, а не средството. Тя осмисля живота, независимо колко дълго продължава той. Любовта и истинската духовност увеличават не само времето ни на тази земя, но и щастието ни.


Болни, оздравели въпреки всички превратности, се характеризират с общи черти:

1. Дълбока психическа промяна чрез медитация, молитва или друга духовна практика.
2. Сериозни междуличностни промени, в резултат на което отношенията им с другите хора са поставени на по-здрава основа.
3. Промени в храненето: тези хора вече не приемат храната си като даденост; те я избират внимателно, за да извлекат максимална полза.
4. Дълбоко усещане както за духовните, така и за материалните страни на живота.
5. Съзнание, че оздравяването им не е дар, нито спонтанна ремисия, а дълга и тежка битка, която сами са спечелили.

Когато лекарите и пациентите си дадат сметка за целебната сила на любовта, медицината ще придобие ново значение. Тогава ще сме на път да осъществим бляскавото прозрение на Теляр дьо Шарден: "Някой ден, след като овладеем ветровете, вълните, приливите и гравитацията, ще впрегнем в името на Бога енергията на любовта. Тогава, за втори път в историята на света, човек ще открие огъня."