"Любов, медицина и чудеса - Уроци по самоизлецение от опита на един хирург с неговите необикновени пациенти"
Д-р Бърни Сийгъл


2. ПРОГРАМИРАНЕ НА ЛИЧНОСТТА

Като млада майка ми страдала от тежък хипертиреоидизъм (заболяване на щитовидната жлеза) и тежала около 40 килограма. Същевременно отчаяно искала дете. Ходила при много гинеколози, но всички й казвали, че тялото й няма да издържи натоварването и вероятно я чака смърт, ако забременее. След няколко години, когато състоянието й не се подобрило, с баща ми решили, че бебето си струва риска. В този момент тя се превърнала в необикновен пациент*: започнала да споделя надеждите и страховете си със своите лекари и да се справя с тях както на емоционално, така и на интелектуално равнище, и родителите ми поели цялата отговорност за решението да имат дете.
_____________
* Д-р Бърни Сийгъл е първият хирург в съвременната медицина, който се обръща към вътрешните лечебни сили на своите болни, създавайки общността на необикновените раково болни пациенти (НРБП).

Накрая намерили един гинеколог, готов да помогне на майка ми да поеме риска. Казал й, че ще я подкрепи в опита й за една нормална бременност, ако напълнее с 13 килограма. Майка ми имала ценна опора - майка-еврейка. Тя взела дъщеря си у дома, накарала я да легне на дивана и в продължение на 3 месеца непрекъснато я хранела. Майка ми достигнала необходимото тегло, заченала и така съм се родил аз. След раждането ми хипертироидизмът й изчезнал и родителите ми получили в дар едно здраво бебе.
Раждането било тежко. Отначало чертите на лицето ми били силно деформирани от форцепса. Когато ме извеждала на разходка с количката, майка ми я покривала, за да не ме виждат хората. Съседите спирали, вдигали покривалото и понечвали да загукат: "О, какво сладко…", след което ме зървали, виждали, че обичайните думи не са подходящи и оставали със зяпнали уста. Майка ми решила да ме държи в къщи и да спести на съседите неудобствата. Липсата на бебешки снимки от тези първи месеци го доказва. Тогава се намесила баба ми и започнала да обтрива и гали лицето ми, докато уврежданията не изчезнали и това прокудило тревогите на майка ми и засилило безусловната й любов.
Така че аз получих посланието за безусловна любов, дори по-силна от тази към бебетата, които идват на света при по-лесни обстоятелства. Знам, че мога да разчитам на подкрепата на родителите си, независимо какво решавам да правя. Абсолютно съм убеден, че получената в детството подкрепа е създала у мен увереността, че мога да бъда това, което искам да бъда, и ме е тласнало към желанието да давам и лекувам.
Най-тежкият урок за мен се състоеше в това, че повечето от пациентите ми не бяха продукт на такава любов. Всъщност, по моя преценка 80 % от пациентите ми са били нежелание или пренебрегвани като деца. Дори лабораторните плъхове, ако бъдат преждевременно разделени с майките си, стават по-податливи на рак. Плъховете, които често получават ласки в детството си, са по-устойчиви. Колко е различен моят случай от онези, които чуват: "Винаги сме искали момче, а не момиче." Или: "Баща ти беше пиян, всъщност, не искахме повече деца." Или: "Предпочитам да бях направила аборт, вместо да те раждам." Подобни думи насаждат чувство за малоценност за цял живот. Тогава болестта е нещо, което пациентът смята, че заслужава, и лечението става нежелано. За такива хора болестта може да бъде техният начин на родителите си - изобщо да не са се раждали, да ги няма на този свят.
При други хора чувството за вина е насадено от тяхната религия и те приемат болестта като наказание за греховете си. Вътре в себе си те са убедени, че единственото, което могат да направят, е да умрат, за да бъдат истински добри или да получат любов.
Една от пациентките ми, нюйоркчанката Жан, работила като актриса от ранното си юношество. Майка й постоянно я предупреждавала да пази гърдите си, тъй като били от голямо значение за външността й. Казвала й, че не бива да спи по корем и че трябва да внимава партньорите й да не я притискат по време на танци. Естествено, Жан се разболя от рак на гърдата и не даваше да се издума за операция. Вместо това опита всевъзможни алтернативни терапии. Казах й, че има голям шанс да се излекува, ако съсредоточи невероятната си енергия върху една или две възможности и се научи да обича себе си. Но, както много от актьорите, тя живееше главно заради одобрението на околните. Каза ми: "Ако не чувам аплодисменти, как ще разбера, че съм обичана?" Тя почина от болестта, похабявайки енергията си в търсене на външно чудо.
Чудесата са вътрешно дело. Вие вече не сте онова необичано дете. Вие можете да се преродите, да отхвърлите старите послания и произтичащите от тях болести. Когато изберете да обичате, пак ще има дни, когато няма да бъдете такива, каквито ви се иска, но можете да се научите да си прощавате. Няма да се преборите с недостатъците си, докато не се приемете въпреки тях. Подчертавам го, защото много от хората са склонни да прощават на другите и да разпъват на кръст себе си.
Препрограмирането на личността става с медитативни техники, позитивните утвърждения и пр. Нека ви дам пример от собствения си опит. Проблемът - моята морска болест, несъмнено е тривиален в сравнение с рака, но принципите са същите и ясно демонстрират колко могъщ и потенциално опасен може да бъде умът.
Едно лято четях книга, чиито автори препоръчваха следната техника за отслабване: когато тръгваш към сервираната маса, да си представиш, че ти се повръща. Ентусиазирах се да изпробвам всички тези упражнения, а още от детството винаги в бурно море ме хващаше ужасна морска болест. Всъщност, наскоро по време на една ваканция бях тръгнал на риболов и морската болест отново беше ме повалила. Така че реших да отида още по-далеч от съветите в книгата и всеки път, щом седна да се храня, да си представям, че ме хваща морска болест. На следващия ден продължаваше да ми се вие свят и да повръщам вследствие на лабиринта (заболяване на вътрешното ухо). Мисловните представи бяха повлияли на органа на равновесието ми. Наложи ми се да остана 3-4 дни на легло. Неразположението ми наистина наподобяваше най-неприятната морска болест, която бях преживявал. Сериозно ви съветвам никога, НИКОГА, да не предизвиквате съзнателно негативни мисли за тялото си, дори и в името на положителни цели, като отслабването, например. Картината в ума ви най-вероятно ще се реализира изцяло.
След като научих повече за връзката "Ум-Тяло", започнах да осъзнавам, че съм се програмирал да страдам от морска болест още като 5 -годишен. Онази година с баща ми бяхме отишли на риболов и веднага ме хвана морска болест. Реших, че така ще бъде винаги. И аз, и родителите ми много обичахме лодките и риболова, но всеки път моята морска болест слагаше край на забавленията. Нещо повече, започваше да ме хваща морската болест още преди да съм стигнал до лодката.
Реших, че повече няма да търпя това и чрез медитация се препрограмирах да не страдам от морска болест. На следващото лято успях на няколко пъти да заведа семейството си на риболов без никаква следа от морска болест. При една от разходките ни морето бе толкова бурно, че трябваше веднага да се приберем. Вместо това останахме в морето, докато на другите започна да им се вие свят. Аз бях се излекувал напълно.
За да положи необикновени грижи за своето тяло, човек трябва да си даде сметка за предубежденията си спрямо него, особено за онези предубеждения, които са толкова силно вкоренени, че вече са станали подсъзнателни. Ако успее да предвкуси възстановяването си, вместо да предрича болести, човек вече е положил основата на своето изцеление.
Имах пациентка на име Едит - крехка жена, която тежеше едва 39 килограма. "Не ми трябвате нито вие, нито групата ви - каза ми тя. - Когато бях малка, мама винаги ми казваше: Слабичка си, но каквото и да ти се случи, ще го превъзмогнеш." Едит бе оцеляла след инфаркт, кръвоизлив на язвата, смъртта на съпруга си и рак на гърдата с разсейки върху гръдната стена. Сега е жива, повече от 6 години след операцията. Всеки път, когато нещо й се случи, тя чува думите на майка си: "Слабичка си, но ще го превъзмогнеш."
Ако всички програмираме децата си по този начин, ще създаваме победители. Като родители, ние всъщност сме техните първи хипнотизатори и можем да им дадем положителни постхипнотични съвети.
Вместо това обаче често се среща негативното програмиране. Струва ми се, че програмирането е не по-маловажен фактор от генетичната предразположеност (наричам го "психологическа генетика"), защото съм виждал как хората съумяват да променят сценария, след като си дадат сметка за него. Както каза една медицинска сестра след като присъства на моя лекция: "Може би ми спасихте живота. Очаквах да умра от рак, тъй като майка ми е болна от рак, а и баща ми също беше болен от рак. Никога досега не ми беше хрумвало, че не е задължително и при мен да е така."
Психологическите "гени" могат да бъдат както полезни, така и вредни, както и физическите. Безпомощният, лишен от надежди родител, създава безпомощно, лишено от надежди дете.
На 4-годишна възраст синът ми трябваше да постъпи в болница за операция на херния. Обясних му всички технически подробности, но когато излезе от упойката той ми каза: "Забрави да ми кажеш, че ще боли."
Неотдавна, вече тийнейджър, той сподели с мен проблемите си и аз му предложих решението "любов-толератност-прошка", но той ми отговори: "Не ми трябват отговори. Просто искам някой да ме изслуша."
Когато играем ролята на богове с кратките си отговори, ние всъщност не помагаме на хората. Помагаме им, когато ги изслушваме и когато споделяме собствената си болка. Трябва самите ние да следваме проповедите си, а не само да ги изнасяме.

Редактирано от TNBC на 17.04.14 23:12.