ALONE911, явно говорим за едно и също, само че ти го наричаш излекуване, а аз ремисия. Но това е без значение, по-важното е, че има много такива случаи и е много хубаво да ги споделяме и често да си ги напомняме.
Мисля, че разбирам хората, които са минали през този кошмар, но са го преодолели, искат да загърбят всичко свързано с него, живеят си живота и не искат да поглеждат назад. Тук в клуба също има много потребители, които са оперирани, направили са си терапиите и са излезли от него. Има и други, на които много се възхищавам – загубили са най-близки хора, но продължават да влизат тук и да помагат с опита си на други нуждаещи се.
Освен това, има и някои, като мен, които ги гони някакво суеверие. Шест години вече болестта яко ми диша във врата, не смея да се зарадвам даже, когато изследванията са без промяна. Имам чувството, че който казва – излекувах се, сякаш предизвиква съдбата и нещата се влошават, сещам се за Теодора Захариева, която беше издала книга „Аз се излекувах”, за жалост тази толкова силна жена загуби борбата. Има и други примери и в нашия клуб, но ми е много мъчно да си ги спомням.
Но аз съм мноооого далече от ремисията и нямам никакво притеснение да си говоря за болестта, какво и от кого да крия? Пет пъти вече ми пада косата, децата в къщи отдавна са свикнали, нищо ново не е това за тях. Колегите и познатите ми също, мине не мине и аз се явавам с нова перука или кърпа, всички знаят, но вече никой не ме гледа със съжаление.
Преодоляла съм го отдавна, най-големия ми страх беше, когато ме оперираха, децата ми бяха на 6 и 10 г., много ме беше страх някой да не им каже, че майка им е много болна и може да умре. Сега вече въобще не ме интересува дали някой ще ме коментира, искам аз и хората, които обичам да са добре, другото е без значение.
Все пак много е хубаво да си постваме разни позитивни истории, това действа много добре на всички тук, ето още една много хубава тема за това, която незаслужено е останала назад в архива.
|