|
Ето и историята на Норман Казънс, източник -
Началото
През август 1964 г. след като се връща от задгранична командировка редакторът на авторитетно американско списание почувствал леко неразположение. Първо вдига температура, после се появяват болки в цялото тяло. Състоянието му бързо се влошава, а след седмица вече му е трудно се движи, да ходи, да мърда пръстите, да вдига ръцете си. СУЕ-то (скоростта на утаяване на еритроцитите) рязко скача на 80. За сравнение при обикновена простуда или грип СУЕ-то се повишава до 30, понякога до 40. Когато стигне до 60-70 това говори за сериозно заболяване. Хоспитализират го, когато СУЕ-то достига 88. След седмица е 115, а това вече е знак за критично състояние.
В болницата Казънс се сблъсква с цял ред събития, които според него по-скоро пречат на възстановяването на пациента, отколкото го подпомагат. Правят му серия от изследвания като в един от дните му взимат кръв 4 пъти!!!, след което той отказва да дава кръв за изследване по-често от веднъж на три дни с аргумента, че с тази скорост на „изпомпване” на живителната течност от вените му, пък било то и в името на науката, и напълно здрав човек ще се разболее.
Казънс бързо се убеждава, че болницата „не е най-подходящото място за сериозно болен човек” заради хигиеничните условия и отношението на медицинския персонал към пациентите. Според него лекарствата (особено транквилизаторите) се изписват в завишени дози, по-скоро заради комфорта на работещите в болницата (така е по-лесно да се справят с тежко болните). Към това се добавят и болничните порядки, които поставят клиничните процедури на първо място, а отдиха и покоя на пациентите – на последно, а храненето е всичко друго освен здравословно.
Присъдата
За късмет на Казънс лекуващият му лекар го подкрепя напълно. Двадесет годишна дружба го свързва с доктор Хитциг, който през цялото време съчувства и в същото време не спестява нищо на своя пациент – предавайки му без изкривявания мнението на различни специалисти и консултанти. А те са единодушни – пациентът е болен от колагеноза – болест на съединителната тъкан, известна като болестта на Бехтерев (анкилозиращ спондилоартрит). А междувременно състоянието на Казънс се влошава – трудно движи ръцете и краката си, не може да се обръща в леглото. По тялото му се появяват възелчета, уплътнения, твърди образувания под кожата, което означава, че е поразен целият организъм. Идва моментът, когато му е трудно да отваря и затваря устата си.
В откровен разговор с доктор Хитциг Казънс се опитва да разбере какви са шансовете му. Лекарят открито му съобщава, че един от специалистите е споделил с него, че шансът е 1 на 500. Същият специалист отбелязал, че лично той никога не се е сблъсквал със случаи на възстановяване при поразяване на целия организъм.
Това кара Казънс да се замисли. До този миг всичко е оставено в ръцете на лекарите. Но в този момент до него достига разбирането, че ако иска да бъде ЕДИН от петстотин, трябва той самият да предприеме нещо, а не да бъде пасивен наблюдател.
Анализ на ситуацията
След разговор с д-р Хитциг на тема какво може да е предизвикало това негово състояние се изяснява, че болестта може да е провокирана от широк кръг причини, като отравяне с тежки метали или усложнение след стрептококова инфекция.
Казънс прави задълбочен анализ на събитията преди да се разболее и се изяснява, че е възможно отравяне в резултат на дишане на отработени газове – по време на задграничната му командировка той на няколко пъти е изложен на агресивното въздействие на замърсен въздух. Странното е, че и съпругата му е изложена на същите условия, но тя е здрава. Тук идва вторият момент – по време на командировката неговият организъм е претоварен и крайно изтощен вследствие на плътния график от срещи за разлика от този на жена му, която просто го придружава и няма други ангажименти. В резултат той е в състояние на адреналиново изтощение, имунитетът му е отслабен и тялото не разполага със съпротивителни сили за борба с болестта.
Казънс знае, че за да се бори с артрита (а и с което и да е друго заболяване), особено в тежка форма, ендокринната система трябва да работи на 100 %. Той си спомня, че е чел публикация в медицинско списание за това, че при жените по време на бременност намаляват проявите на артрит и/или други ревматични симптоми, защото в този период жлезите с вътрешна секреция са активизирани.
Пред него стои въпросът: Как да направи така, че ендрокринната система и в частност надбъбречната жлеза да започне да функционира нормално? Тук на помощ му идва знанието на труда на Ханс Селие, който доказва, че адреналиновото изтощение може да бъде предизвикано от емоционално напрежение като раздразнение или сдържан гняв, както и какво е цялостното негативно влияние на отрицателните емоции на биохимичните процеси в организма.
Смехът е здраве?
На фона на тази картина пред Казънс възниква нова серия въпроси: а как влияят положителните емоции? Ако отрицателните предизвикват нежелателни промени в организма, не могат ли положителните емоции да окажат благоприятно въздействие на биохимичните процеси? Не могат ли любовта, надеждата, вярата, смехът и волята за живот да станат най-доброто лекарство? Или химичните процеси са еднопосочни - само към по-лошо? Ясно е, че да накараш положителните емоции да „работят” не е толкова просто като да натиснеш копче и да светнеш лампата. Но в същото време разумното им управление може би ще даде добър резултат? Понякога е достатъчно просто да се смени тревогата с вяра в живота.
Обратът - първи стъпки
Заедно с д-р Хитциг Казънс прави план. За експеримента са необходими най-малкото две неща. Първо, ако лекарствата, които му дават са дори и минимално токсични, то планът му е обречен на провал. За времето на неговото „лечение” до този момент цялото му тяло е покрито с червени петна и върви адски сърбеж. Той разбира, че фактът, че живее през ХХ век не е гаранция, че лекарствата и методите на лечение са безопасни. Второ, в болницата е абсолютно невъзможно да изпитва положителни емоции и да поддържа оптимистично мислене.
Планът е добър и е одобрен от д-р Хитциг, но пред Казънс стои ново предизвикателство: ако спре лекарствата, как да се справи с болката? Към този момент го болят всички кости, гръбнакът, ставите. Казънс знае, че болката се повлиява от отношението на човека към нея. Повечето хора изпадат в паника при най-малката болка. От всички страни са атакувани с рекламни послания за различни обезболяващи хапчета; едва почувствали нещо хората веднага гълтат някое модно лекарство. Всъщност човекът малко или нищо не знае за болката и затова не е в състояние да се справи с нея. Болката е сигнал, че в организма нещо не е наред. Сигналът постъпва в мозъка и възниква ответна реакция. Казънс е готов да търпи болка, стига да знае, че състоянието му се подобрява и организмът е способен предотврати по-нататъшното разрушаване на съединителната тъкан.
Болката – добре, но има още един проблем – изключително силен възпалителен процес. Ако престане да приема лекарства, как ще се справи с възпалението? На помощ му идва д-р Хитциг – според медицинските изследвания хората с колагенни заболявания страдат от недостиг на витамин С. Не означава ли това, че организмът им използва повече витамин С при борбата с разрушението на колагена?
Доктор Хитциг е щастлив от волята за живот на своя пациент. Според него е изключително важно човек да продължава да вярва в успеха и да се надява, че ще оздравее.
Двамата веднага пристъпват към осъществяването на общия план – още преди Казънс да напусне болницата.
Смехът - толкова лесно и толкова трудно...
Веднага, още преди Казънс да напусне болницата, двамата „заговорници” пристъпват към изпълнението на своя план. Първата задача в него е да се използват положителните емоции, за да активизират биохимичните реакции в организма. Казънс споделя, че да се надява, да обича, да вярва — всичко това му се удава с лекота, но да се смее... Той лежи неподвижно, прикован към леглото и всяка кост, всяка става го боли – в такава ситуация не ти е до смях.
Той разработва цяла програма, в която като за начало се предвиждат комедийни филми. ()/Само аз да добавя, че този линк ще ви насочи към отделни торенти, подборът е наистина добър!/ Негов приятел – Алън Фант, режисьор на хумористична телевизионна програма, му изпраща няколко филма и необходимата техника за прожектиране. Медицинската сестра е инструктирана как да пуска филмите. Те дори успяват да намерят няколко записа на братя Маркс.
Смехът блокира болката!
Получило се! Казънс с радост установява, че десет минути неудържим смях до сълзи дават анестезиращ ефект – след това два часа може да спи без болка. Когато обезболяващият ефект на смеха преминава, отново му пускат филм. Понякога сестрата му чете хумористични разкази.
Доколко научно обоснована е била към този момент теорията му, че смехът, както и всички положителни емоции, ще повлияе на биохимичните процеси, като ги задейства в посока възстановяване на организма? Ако смехът наистина има целебно действие, то може би (поне теоретично), той може да усили способността на организма да се бори с възпалението? Ето защо започват да следят показателят СУЕ непосредствено преди смехосеансите и няколко часа след тях. Всеки път СУЕ-то пада най-малко с пет единици! Сам по себе си спадът е незначителен, но е важно, че СУЕ-то продължава неумолимо да пада. Казънс е окрилен: сега древната теория „смехът е най-доброто лекарство” има вече физиологична база. Имало обаче и един негативен ефект от неговия смях – той пречел на другите пациенти. Така че съвсем скоро Казънс се премества в стая, наета в хотел.
В хотела той с удоволствие открива първото неочаквано предимство на това, че е напуснал болницата: стаята му струва три пъти по-малко от престоя в болницата. Останалите плюсове също го радват – тук никой не го буди сутрин, като разбива личния му ритъм на сън и бодърстване, не го кара да пие лекарства, от които тялото му се изприщва, не му прави изследвания или прегледи. Той се наслаждава на безгрижието и покоя и е уверен, че и те способстват за общото подобряване на състоянието му.
Смехът E здраве!
Смехотерапията върви с пълна сила. Казънс престава да пие лекарства и приспивателни. Безсънието изчезва – той спи като бебе, при това без болка. След няколко дни дори е в състояние без болка да се движи! СУЕ-то продължава да пада. Уплътненията и възлите започват да намаляват. Той не изпитва съмнения, че ще постигне целта си и ще възстанови здравето си. Постепенно при него се връща щастието да се движиш, да бъдеш жив!
Разбира се, Казънс не оздравява като по чудо, за един миг. Месеци наред след това той трудно вдига ръката си, за да вземе предмет на нивото на раменете, ловкостта на пръстите му не е същата, вратът се завърта с усилие, коленете му понякога треперят и краката му се подкосяват... Но дори при наличието на всичко това той е в състояние да се върне към нормалния си живот. За него, а и според медицинските прогнози - това е чудо!
Процесът на оздравяване до пълното му възстановяване отнема няколко години. Постепенно, с времето подвижността се увеличава. Болката окончателно изчезва, той спокойно играе тенис и голф, свободен е до степен да посвещава част от времето си на конна езда и да свири на пиано. Вратът отново му позволява да се върти във всички посоки, независимо от прогнозите на специалистите, според които процесът е необратим и трябвало да свиква с това, че няма да може никога повече да движи главата си свободно.
А как...
В резултат на преживяното Казънс извежда следните закономерности:
1. Желанието за живот не е теоретично понятие, а е физиологична реалност. Волята на пациента е в състояние да го изцери.
2. Изключително важна е личността на лекаря. Той самият е късметлия, че д-р Хитциг приема позицията да подкрепя вярата на болния в оздравяването и да му помогне да мобилизира всичките си ресурси – физически и психически, за борба с болестта. Д-р Хитциг счита, че най-важното условие за оздравяването на Казънс е самият пациент да се включи в борбата с болестта.
3. Смехът е в състояние да създаде онази среда в организма, в която тялото активира всичките си ресурси за собственото си възстановяване.
След неговото „чудотворно” изцеление Казънс често се налага да отговаря на въпроси от типа: „Какво беше отношението Ви към „присъдата” на специалистите, че заболяването Ви прогресира и е нелечимо?”...
Отговорът, според човека, разсмял смъртта, е простичък. Той не се поддава на страха, отчаянието, паниката, които съпътстват болестта и не оставят на човек никакви шансове да оздравее. Това не означава, че Казънс се е отнасял несериозно към своето състояние. Напротив – когато човек лежи неподвижно и не е в състояние да си мръдне даже пръста, неизбежно започва да разсъждава над казаното от лекарите – живот или смърт?! Но дълбоко в душата си той знае, че има шанс и е абсолютно уверен, че ще победи в тази битка.
Епилог
10 години по-късно съдбата среща отново Казънс с един от лекарите, които са му поставили преди време страшната диагноза: колагеноза или с други думи прогресиращ паралич. Въпросният лекар е невероятно удивен да види Казънс в идеално здравословно състояние. След кратко ръкостискане, в което бившият пациент влага цялата си сила, лекарят онемява – от болка и удивление. Силата на ръкостискането е по-красноречива по въпроса за състоянието на Казънс от всяка епикриза. След като си връща дар слово лекарят все пак пита каква е тайната на неговото изцеление. И този път, думите на Норман Казънс, спечелил неравната битка със смъртта, са безпощадни:
"Всичко започна, когато реших, че дори най-опитните медицински експерти всъщност не знаят достатъчно, за да осъдят човек на неподвижност и смърт. И се надявам, че лекарите ще бъдат много внимателни, когато говорят с пациентите си: та нали последните могат и да повярват в техните прогнози, а това би било началото на края...”
"Истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите..." Редактирано от megolina75 на 12.07.11 09:57.
|
Норман Казънс - човекът разсмял смъртта [re: megolina75]
