Едва днес намирам време и сили да вляза в този клуб, който беше неизменна част от живота ми. Струвало си е - прочетох много искрени думи на обич и съчувствие, а и така нужните ми думи на успокоение. Освен болката от загубата, ме съпътства и чувството на вина, че мама не си беше вкъщи в последния момент, а в болница, и то в друг град. Трябваше да я върнем у дома с линейка. Но какво можехме да направим вкъщи, кой щеше да я вземе в болница в Стара Загора? Не че в тази болница някой ми обясни, че не трябва да я вдигам и да й махам памперса, когато тя до последно не искаше да се чувства неудобно. Лекар, сестра, санитар се заключват след 23 часа, заспиват и те оставят с единствената идея да не нацапа някой чаршафите..Но не това е важно в момента - просто на никого не пожелавам да изживее това. Никога не съм си мислела, че може да се стигне дотам да приема смъртта като спасение от агонията. Понякога любовта парализира човек и той е неспособен да гледа страданието на близкия и ако се знае, че смъртта е спасение, я викаш..Дано ми простят за това!
Искам да запазя светла паметта на мама и да кажа само, че всички от около 80-те човека, които я изпратиха, казаха само добри думи за нея. И за достойнството й и хумора, с който приемаше болестта. Никой не я е чул да се оплаква и да се вайка, на никого не е говорела за смърт. Имам един дълг след всичко това - да живея така, че когато и аз си отида , да кажат, че не съм посрамила майка си!
Ще влизам всеки ден в клуба с надеждата само за добри новини и дано аз съм последната, съобщила за неуспех в борбата. Макар да считам, че 5-те години не бяха напразни. Имахме малките успехи и надежди, а и мама постигна това, което искаше- ожени ни, видя внуче, е , не успя да види апартамента ни, но съм сигурна, че го вижда отгоре! Няма как този добър човек да не иде в Рая!На земята тя постигна целите си!
|