Не знам къде пази човек спомена за любимите си същества... Дали в душата си, дали в сърцето си, или пък в разума си. Но където и да е – ти винаги ще имаш това кътче. И то ще е твое, защото просто никой не би могъл да те замени.
Връхлитат ме толкова много спомени свързани с теб, но един от тях се е запечатал най-ясно в съзнанието ми. Бяхме излезли на терасата ни, в един слънчев ден, досущ като днешния. Явно, под влиянието на някакъв филм, в който съм видял, че “лошите” убиват някого, аз с типичната детска лукавост те попитах:
- А ако сега някой дойде и поиска да ме убие, ти какво ще направиш?
- Ще му кажа да убие мен.
Тогава не можах да осъзная защо ми отговори точно така, бях прекалено малък. А сега, от позицията на отминалите години, разбирам, че си го казала без грам преструвка или поза. Защото през всичкото това време постоянно и ежедневно си ми давала доказателства за безкрайната ти обич към мен.
Не ми дава покой една-единствена мисъл. Бях ли достатъчно добър син? Успях ли да ти покажа колко много те обичах. Мъчи ме мисълта, че сигурно е имало моменти, в които съм те наскърбявал, но ти никога не си ми го показвала. Дано си разбирала, че е било неволно. Всъщност, уверен съм, че си ми прощавала, защото си спомням колко много обичаше онази приказка, в която един от “лошите” изтръгнал сърцето на майка си, за да го принесе в дар на коравосърдечната красавица, в която бил влюбен. Тичайки през гората към нея, той се спънал и паднал. И тогава сърцето проговорило с майчиния глас:
- Удари ли се, чедо? Заболя ли те?
Да, мен сега ме боли заради това, че си отиде и че вече не си до мен. Но накрая искам отново да ти припомня думите от онова Вазово стихотворение, които обичах често да ти повтарям:
“Ти ме роди, но ти ми даде

и светлото, що в теб блещеше,

ти и човека в мен създаде -

ти два пъти ми майка беше!”
И ти благодаря за това “двойно” рождение!
Прекланям се пред паметта ти, ще ми липсваш...
Безкрайно много!
|