Re: ЧАСТ II. Път към здравето. Глава 9. / Взаимопомощ / Клуб за борба с рака

(лека редакция - когато бях писала в предишен постинг, който частично изтрих, че е добре да има обща стилова редакция, имах това предвид, но си е работа, така че наистина няма смисъл. Важното е да се действа:)
Благодаря за помощта, Валентина:)

ЧАСТ II. ПЪТЯТ КЪМ ЗДРАВЕТО

Глава 9: Нека си помогнем сами, за да сме здрави

Според д.р Елмър Грин, един от пионерите в областта на биологическата обратна връзка (БОВ) кяазва, че за желаещите да се научат да влияят върху здравословното си състояние е от еднакво значение разбирането как нашите мисли и действия допринасят не само за подобряването на здравето, но и за неговото влошаване.

Информацията за мислите и чувствата по време на началото на упадъка може просто да няма цена. Организмът ни разполага с механизъм, призван да ни поддържа в добро здраве и да ни брани от болестите. Затова при евентуална „повреда” в машинарията, довела до болест, е редно да обърнем специално внимание на това, какво се е въртяло в ума ни и как сме действали преди срива.

Задалата се болест си е един предупредителен сигнал, че не сме на прав път нито в мислите, нито в делата си.

Кой не е боледувал от безобидните простуди и хреми точно когато е бил заринат с работа, което означава, че и за тези безобидни болежки е бил налице фонът на едно физическо и психическо натоварване. Мнозина дори са отдавали това на „ужасната умора,” като всъщност са имали предвид по-скоро не физическата умора, а и емоционалната изчерпаност, липса на енергия и морални сили. Това е един от моментите, в които човек усеща живота като непосилно бреме.

Такива сериозни заболявания като инфаркт на миокарда или язва на стомаха, най-често са резултат от период на робски труд и жестоко напрежение, изстискващи и последните сили. Болестта обикновено ни се стоварва когато тялото е на ръба на силите и възможностите си, а ние си правим оглушки и продължаваме да го експлоатираме като че е неизчерпаема златна мина.

Всички язваджии знаят, че емоционалните претоварвания не им се отразяват добре. Язвата е нещо като барометър на физическото състояние, който реагира с болка на изживявания като напрежение и тревога. Един познат лекар ми сподели, че донякъде съжалява за оперираната си язва, защото сега вече не можел да определя степента на изпитваното от него вътрешно напрежение и се притеснява да не изпусне момента, в който то ще му изиграе поредния мръсен номер.

Всеки от нас може да спомогне за собственото си разболяване, като съчетае съответните физически, интелектуални и емоционални фактори. Да речем яде боклуци, не слиза от колата или клечи денонощно пред компютъра, отдава се на работохолията си и е забравил какво представлява почивката като такава. Или къта ли къта натрупалото се емоционално напрежение, без никакви опити да разпусне. Товарили сте се с работа като роб или сте търчали да угодите на всички, забравяйки, че не е зле да се погрижите и за себе си. Като нищо сте били обсебени от представи и състояния, представляващи бариери пред изворите на радостта от живота.

С прости думи казано, вие просто не сте се справили със задачата да разпознаете как сами ограничавате физическите и емоционалните си възможности и дадености.

Като сте пренебрегвали полагаемите по природния закон нужди на тялото си, вие сте "наливали вода" в "мелницата" на задаващата се болест. Когато тялото и душата са лишени от шанса за разпускане, почивка, разкършване, движение, израз на чувства, ако щете, от шанса да им просветне, че в този живот все пак има смисъл, отговорът на тялото може да е санкция чрез болестта.

Историята на болестта на Джон Браунинг

Историята на Джон Браунинг е забележителен пример как човек може активно да участва в разболяването и оздравяването си. Случаят е особено показателен, поради яснотата на връзката между емоционалния стрес и рака.
Джон е блестящ учен, работи в световноизвестна компания. Откриват рака на надбъбречната жлеза когато Джон е на 50 години, като за капак му сервират прогнозата за оставащите му 6 - 8 месеца живот. Наближавайки петдесетака, Джон, неизменно на върха в професията си, започнал да си казва, че много неща така и ще си останат нереализирани. Прекалената му известност в научните среди сякаш не му стигала. С думи прости, това била неговата криза на средната възраст.

Междувременно, месеци преди диагнозата, синът на Джон постъпил в колеж. Което лишило Джон от любимите му съвместни посещения на спортни състезания през почивните дни. Логично, отворилата се празнота била запълнена с нарастване на обтегнатостта между Джон и съпругата му, жена без отношение към спорта и пристрастия към църковните въпроси и обществената дейност. Отпадането на неделните родителски радости станало причина Джон за първи път от доста години да прекарва целия уикенд с жена си, занимание, налагащо да се търсят нови начини за общуване и да се формират общи интереси.
Като добавим съмненията на Джон относно правилността на избора му - преди години той напуснал научното поприще в университета, за да се премести в частната фирма, понеже изкараните в крепостта на науката пари не биха стигнали за натрупване на нужната за престижното обучение на сина сума, обаче пък липсата на преподавателската работа и на общуването със студентите също си казвала думата, нещата с депресията придобиват почти завършен вид.
А, да, вярно - Джон много се радвал, че във фирмата успял да създаде отличен екип от последователи и сътрудници, с които направили няколко сериозни открития. Обаче не щеш ли шефовете го преместили на по-висока позиция, за да решава с новия екип много по-сериозен проблем. И като човек в криза на средната възраст, Джон възприел това по-скоро като наказание, защото не му се искало да напуска предишната си група. Обаче, подобно на други наши пациенти, той си замълчал пред шефовете.

Неспособността му да брани интересите си стана очевидна, когато започнахме занятията с психотерапия. Разбрахме от Джон, че често се моли, но никога не иска от Господ здраве за себе си, защото според него било неприлично да занимаваш Бога със себе си, знаел бил това още от дете. Освен това майка му била самоотвержена и добродетелна жена, докато баща му профуквал за себе си всеки изкаран цент. Така че Джон възприел за еталон самоотвержеността на майка си, но винаги смятал, че у него дремят и егоистичните наклонности на бащичкото. И от страх да не заприлича на баща си егоиста, Джон изпаднал в другата крайност – не можел да изразява своите чувства, желания и интереси пред други хора.

За Джон смисълът на живота беше да носи отговорност за другите, като дори преставаше да върши нещо, ако не можеше да го сподели със сина си. Сиреч за Джон чуждите интереси бяха поставени над собствените. И това станало причина за тежката му депресия след заминаването на сина му.

Промяна на представите

Първата стъпка, както подобава на всеки желаещ да се оправи, беше Джон да определи какво му пречи да слезе от „пиедестала” на безпомощна жертва на обстоятелствата. Психологически му беше съвсем ясно, че продължи ли да робува на старите си представи и да се чувства задължен да жертва своите интереси заради тези на другите, няма да му се отвори парашутът да удовлетвори собствените си емоционални потребности.

Постарахме се да му отворим очите за това у себе си, за което той преди ги беше затварял, за да започне да възприема различно и други страни от живота си. В резултат на това Джон преосмисли позицията си относно преназначаването и проумя, че всъщност шефовете са имали желанието да го поощрят и наградят и хабер са си нямали, че Джон ще се впрегне. Постарахме се да му покажем, че човек трябва по-сериозно да се отнася към емоционалните си реакции към ставащото в живота.

Работихме и с чувството му на неудовлетвореност на юношеските му мечти. Както всички честолюбиви хора, Джон впрягаше цялата си енергия, за да се усъвършенства като личност в полза на работата. Когато той осъзна, че прекалено е вдигнал летвата на мечтите си, насочихме вниманието към други страни от личността му. И накрая поработихме по въпроса с преживяванията на Джон по повод заминаването на сина му. Постарахме се да му покажем доколко е изпаднал в зависимост от друг човек и че все още има какво да направи за подобряване на отношенията с жена си. .
Всичко това не бива да се възприема като критика към Джон. Всеки е реагирал така в сходни ситуации. Важното е да разберем, че притиснат ли те в ъгъла собствените ти представи – трябва да си способен сам да се измъкнеш от кьошето, в което си се натикал.

История на болестта на Боб Гили

Понякога преди болестта на човек са му се случили много на брой хубави неща. Такъв е примерът с Боб Гили. Поради което след първата си среща с него, бях решил, че нашата теория е неприложима в неговия случай.
На пръв поглед Боб отвсякъде е преуспял човек. Вярно, яка борба, много хъс, но в крайна сметка - притежател на корпорация, признание, награди, супер отношения с партньорите. Идеална съпруга, едно осиновено дете, преди да се разболее осиновили още едно. Отстрани погледнато Боб беше на върха на професионалния си и семеен живот.

Обаче като знак, че не всичко е наред, послужи една реплика на Боб: Това ли е всичко, към което се стремях?
В крайна сметка се оказа, че неговият проблем е в това, че е от хората, които не се ли научат да се радват на спокойствието, възприемат липсата на борба и страсти направо като тотална загуба...
След една година при Боб беше открит рак в много напреднал стадий. Последваха месеци и години самоанализ, посветен на науката да се радва на постигнатото и да се приема такъв, какъвто е, без да се стреми постоянно да доказва своята оправност чрез преодоляване на безкраен низ от пречки и трудности.