Глава 1. ПСИХОЛОГИЧЕСКИЯТ ПОДХОД КЪМ ЛЕЧЕНИЕТО НА РАКА

Всеки човек оказва въздействие както върху здравето си, така и върху болестта. Целта на тази книга е да покаже, че болните от рак или от други сериозни заболявания могат да спомогнат за своето оздравяване, а здравите – да участват в процеса на опазване на здравето.

Ние специално използваме изразите "въздействам", "спомагам" и т. п., за да подчертаем ролята, която всеки от нас играе при поддържането на собственото си здраве. Повечето хора смятат излекуването за нещо, което правят с нас, че ако при нас се появят някакви здравословни проблеми, ние сме отговорни само дотолкова, колкото да отидем на лекар, който ще ни лекува. Донякъде това е така. Но само донякъде.

Ние въздействаме върху здравето си не само непосредствено, с помощта на физически упражнения и определен начин на хранене, но и чрез своите представи, чувства, отношение към живота. Освен това реакцията на човешкия организъм към лечението зависи от нашата вяра в ефективността на лечението и от доверието към лекарите.

В тази книга ние по никакъв начин не се стремим да омаловажим значението на лекарите.

По-скоро искаме да разкажем за това какво е способен да направи всеки болен, за да помогне на медицината и да се сдобие с желаното здраве.

Разбирането за това колко силно може да бъде въздействието на болния върху здравословното му състояние и върху болестта му – ТОВА Е ПЪРВАТА И ГЛАВНА КРАЧКА КЪМ ОЗДРАВЯВАНЕТО. За мнозина от пациентите ни тя се оказа решаваща.

Ние сме Карл и Стефани Саймънтън, ръководителите на Далаския център за онкологични изследвания и консултации (штат Тексас). Карл е медицинският директор на този център. По образование е онколог-радиолог, лекар, който специализира лечението на раковите заболявания. Стефани е психолог. Тя отговаря за програмите по психологическото консултиране и обучение.

Към нас се обръщат онези, които са уведомени от лекарите, че болестта им е неизлечима. Според американската статистика на раковите заболявания това означава, че на такива болни им дават средно не повече година живот. Тези хора са разчитали само на помощта на медицината, а пък лекарите ги уведомяват, че тя е безсилна ад им помогне, след което пациентите започват да се чувстват обречени, като в капан, безпомощни и често оправдават песимистичните прогнози. НО КОГАТО ПАЦИЕНТИТЕ МОБИЛИЗИРАТ ВСИЧКИТЕ СИ РЕСУРСИ И АКТИВНО УЧАСТВАТ В БОРБАТА ЗА ОЗДРАВЯВАНЕТО СИ, ТЕ СА СПОСОБНИ ДА ПРЕХВЪРЛЯТ С МНОГО ПЪТИ ПРОГНОЗИРАНИТЕ СРОКОВЕ И СЪЩЕСТВЕНО ДА ПРОМЕНЯТ ЖИВОТА СИ.

Общите идеи и похвати, описани в тази книга, отразяват подхода, прилаган в нашия онкологичен център, за да бъде показано на пациентите как те могат да въздействат върху здравословното си състояние, за да заживеят пълноценно.

НАЙ-ВАЖНОТО Е "ВОЛЯТА ЗА ЖИВОТ"

Защо при едно и съща болест има хора, които оздравяват, и други които губят битката? Карл се заинтересува от този въпрос още докато работеше в Медицинския колеж при Орегонския университет. Пак тогава той обърна внимание на това, че понякога пациентите, които твърдят, че им се живее, се държат така, сякаш животът им тежи. Например болните с рак на белите дробове продължават да пушат и съответно тези с рак на черния дроб продължават да си пийват.

Има и болни, които не идват навреме за процедури.

Медицинската прогноза на много от тези пациенти, при условие, че те се лекуват, беше още много години живот. Но независимо от твърденията им колко много причини имат да живеят, тези пациенти бяха потънали в апатия, потиснати и по-готови да се откажат от борба, отколкото някои хора, чието заболяване спадаше към най-неблагоприятните като прогноза.

Сред последните, чиито дни бяха „преброени”, се намираха хора, изписвани от болницата след минимално лечение, без надежда, че ще доживеят до следващия определен преглед, обаче тези хора още дълги години идваха веднъж на половин година или годишно за поредния преглед, при това, въпреки всякакви статистики, в достатъчно добра физическа форма.

Когато Карл ги питаше как ще обяснят доброто си самочувствие, те даваха отговори от сорта: "Не мога да си замина от този свят, преди синът ми да завържи колежа", "Без мен всичко в работата ще отиде на кино" или "Мога ли да умра, преди да реша всички проблеми с щерката. В тези обяснения основната нишка беше тяхната вяра, че те имат някакво влияние върху протичането на болестта.

Основната разлика между тях и тези пациенти, които не желаеха да сътрудничат на лекарите, се състоеше в тяхното отношение към своята болест, към живота като цяло. По едни или други причини пациентите, при които всичко вървеше добре, имаха по-силна "воля за живот". Това откритие просто ни смая.

Стефани специализираше в областта на мотивацията и работеше с хора, които се стремят да постигнат успех в работата си – с тези, на които сякаш е писано да достигнат най-високи равнища. Тя изучаваше поведението на най-известни хора от този тип и после обучаваше хора с обикновени способности на принципите на успешното поведение. Стори ни се логично да приложим подобен подход към изследването на раковите болни: да проучим какво общо има между онези, при които нещата вървят добре, и с какво те се отличават от пациентите, при които работите не вървят.

Ако разликата между оздравелите пациенти и тези, които не са успели да постигнат успех в тази насока, частично се състои в тяхното отношение към болестта, а също така във вярата им, че те могат да въздействат върху болестта, дали пък не можем да повлияем върху формирането при нашите пациенти на такава позитивна нагласа? Не може ли да се използват похватите на мотивационната психология, за да се създаде и да се заздрави у тях "волята за живот"? Горе-долу от 1969 г. ние започнахме да се интересуваме от всички съществуващи за целта методи и изучихме прилагането та такива толкова различни психологически методики, като дискусионните групи, груповата психотерапия, медитация, работата за засилване на въображението и позитивното мислене, различните методи за засилване на мотивацията, биологичната обратна връзка и курсовете за "развиване на мисленето" и "на динамиката на мисълта" по метода на Хосе Силва.

Когато изучавахме биологическата обратна връзка (БОВ), ние узнахме за съществуването на похвати, които позволяват на хората да въздействат върху ставащите в тялото им вътрешни процеси, например, върху честотата на пулса и артериалното налягане. Един от основните аспекти на БОВ – работата със зрителните образи – беше едновременно съставна част на други изучавани от нас похвати, и колкото повече научавахме за всичко това, толкова по-силно ставаше нашето любопитство.

Накратко, работата с визуализациите (зрителните образи) се свежда до това, че човек в състояние на релаксация трябва мислено да си представя желаната цел или резултат. В случая с онкологичните заболявания това означава, че болните трябва визуално да си представят самия рак, това, как лечението го разрушава и най-главното – как естественият защитен механизъм помага на организма да се излекува. След като се посъветвахме с двама от водещите специалисти по БОВ - Джо Камия и Елмър Грийн от клиниката Менинджър, ние взехме решението да приложим методиката на биологическата обратна връзка (БОВ) при болни от рак.

Първият ни пациент: уникален пример

Първият пациент, върху който приложихме новите ни идеи, беше на 61 години. Постъпил бе в клиниката към медицинския институт през 1971 г. с една от формите на рака на гърлото, която обикновено не се поддава на лечение. Пациентът беше много немощен, теглото му беше спаднало от 60 до 45 кг, трудно преглъщаше и дишаше. Шансовете му за над пет години живот бяха оценени на по-малко от 5 %.

Колегите от клиниката споделиха съмненията си дали изобщо си заслужава да бъде лекуван по някакъв начин, с оглед това да не му причини нови страдания, без да повлияе в значителна степен върху самия тумор.

Преди първата си среща с този болен Карл беше твърдо решен да направи всичко, за да го привлече към участие в това лечение. Това беше точно онзи случай, в който извънредните мерки са оправдани. Карл започна оттам, че обясни на пациента по какъв начин той самият може да повлияе върху протичането на заболяването.

После, базирайки се на вече събраните от нас до този момент данни, Карл набеляза програмата за релаксация и работа с въображението. На пациента му предстоеше да отдели време, по 15 минути три пъти дневно – сутрин веднага след събуждане, след като се наобядва и вечерта, преди да заспи – за да направи определени упражнения, по време на които той трябваше, седнал удобно, да се концентрира върху мускулите на тялото си и, започвайки от главата и постепенно „слизайки” до самите стъпала, мислено да заповядва на мускулите си да се отпуснат. После, вече напълно релаксиран, в отпуснато състояние, той трябваше да си представя, че седи на някакво тихо, приятно място - под дърво, при ручей или в каквато и да било друга подходяща обстановка - и, оставайки там толкова, колкото сметне, че му е необходимо, да се опитва колкото се може по-ясно да си представи тумора си – във всяка форма, която туморът приеме в неговото въображение.

После Карл го молеше да си представи, че неговото, на пациента, лечение - облъчването – се състои в потоци милиони миниатюрни заряди енергия, които действат поразяващо на всички клетки на тялото - и на нормалните, и на раковите. Но, продължаваше Карл, раковите клетки са по-слаби и по-зле организирани от нормалните и за разлика от нормалните не могат да се възстановяват след поражението. Затова нормалните клетки остават здрави, а раковите загиват.

После Карл молеше пациента да нарисува във въображението си последния и най-важен етап: към раковите клетки се втурват левкоцитите.

Те хващат загиналите и умиращите ракови клетки и с помощта на черния дроб и бъбреците ги извеждат от организма. Пациентът трябваше мислено да си представя как туморът намалява размерите си и как пациентът си връща здравето.

След изпълнението на това упражнение, нашият човек можеше отново да се занимава с обичайните неща от ежедневието.

Случващото се с този пациент не можеше да се сравнява с нищо от онова, което обичайно се наблюдава при използването само на традиционните методи за лечение. Радиотерапията (облъчването) премина с рядък успех, почти без никакви странични реакции нито върху кожата, нито върху лигавиците на устата и гърлото. Вече към средата на курса той отново можеше да се храни, укрепна и качи теглото си.

Раковият тумор ставаше все по-малък.

Според болния по време на цели курс на облъчването той само веднъж е пропуснал сеанса с визуализациите, защото излезли на разходка с колата на един от неговите приятели и попаднали в здраво задръстване. Това му коствало големи ядове, защото имал чувството, че пропускайки дори само един сеанс, сякаш губи контрол върху състоянието си.

Макар че работата с този пациент ни въодушевяваше, ние едновременно изпитвахме страх. Възможностите, които изглежда разкриваше пред нас новият метод на лечение, далеч превъзхождаха всичко онова, за което бе подготвен Карл от неговото медицинско образование.

Работите при нашия пациент вървяха добре и накрая, след два месеца, при него изчезнаха всички признаци на рака. Той беше сигурен, че може да повлияе върху протичането на болестта и ние се убедихме в това, когато той към края на курса каза: "Докторе, в самото начало не можех да мина без вас. А сега мисля, че дори изведнъж да изчезнете от живота ми, аз въпреки това ще мога да се оправя сам ".

След като се отърва от рака, този пациент реши да изпробва същата тактика с артрита си, който не му даваше мира от години. Той си представяше как лимфата оглажда повърхността на ставите на краката и ръцете му, отстранявайки всички грапавини и поражения дотогава, докато повърхността им не стане отново гладка и лъскава. Симптомите на артрита забележимо започнаха да отзвучават и макар че болестта от време на време се обаждаше, нашият пациент се почувства толкова по-добре, че редовно започна да лови риба, нагазил във водата – нещо, което не всеки рибар би направил, дори да няма артрит.

Освен това той реши да се възползва от релаксацията и въображението си, за да повлияе на качеството на сексуалния си живот. Напук на тормозещата го от 20 години импотенция, сред няколко седмици прилагане на упражнения човекът успя напълно да възстанови потентността си и да я запази в продължение на шест години.

Много ни провървя, че резултатите при този първи случай бяха толкова убедителни. Когато открито заговорихме пред колеги-лекари за своя опит и за това, че пациентите са в състояние да въздействат върху протичането на болестта много по-силно, отколкото сме смятали преди, реакцията на лекарите беше рязко отрицателна. Често ни се случваше и ние самите да се съмняваме в собствените си изводи – та нали и ние както и всички останали хора, особено получилите медицинско образование, бяхме свикнали да мислим, че болестта е нещо, което се „случва” на човека и то не е в състояние психологически да управлява нейното протичане; че едва ли може да се говори за някакви значими причинно-следствени връзки между заболяването и случващото се в останалите сфери на живота на даден човек.

Както и да е, ние продължихме да прилагаме нашия нов подход към лечението на онкологичните заболявания. И въпреки че това не винаги водеше до съществени промени в хода на самото заболяване, то винаги водеше до значима промяна на реакцията на пациентите към прилаганото лечение. Днес, седем години след излекуването на първия пациент на Карл, освен работата с въображението, ние използваме редица допълнителни методи, изпитани в болницата на военноморската база в Травис, където Карл ръководеше радиологичното отделение, а по-късно и в нашия център във Форт Уърт. Тези похвати са описани във втората част на книгата.

ЦЯЛОСТНИЯТ, КОМПЛЕКСЕН ПОДХОД КЪМ ЛЕЧЕНИЕТО НА РАКА

Страхът пред рака е толкова силен, че когато хората научават, че им е поставена такава диагноза, ЧЕСТО ТОВА СЕ ПРЕВРЪЩА В ТЯХНА ГЛАВНА ХАРАКТЕРИСТИКА. Човек може да изпълнява безчет роли в живота си – да е родител, любим/а, може да притежава най-различни качества, да е умен, чаровен, надарен с чувство за хумор – но от мига, в който научи диагнозата си, той се превръща в "болен от рак". Цялата му човешка същност изведнъж се подменя от едно нещо – и това е болестта. ВСИЧКИ ОКОЛНИ, ВКЛЮЧИТЕЛНО ЛЕКУВАЩИЯТ ЛЕКАР, ЗАБЕЛЯЗВАТ САМО ЕДИН ФАКТ - ФИЗИЧЕСКИЯТ ФАКТ НА ОНКОЛОГИЧНОТО ЗАБОЛЯВАНЕ, И ЦЯЛОТО ЛЕЧЕНИЕ СЕ АДРЕСИРА ИЗКЛЮЧИТЕЛНО И САМО ДО ТЯЛОТО, НО НЕ И ДО ЛИЧНОСТТА НА ВЪПРОСНИЯ ЧОВЕК.

В центъра на нашата теория лежи представата, че БОЛЕСТТА НЕ Е ЧИСТО ФИЗИЧЕСКИ ПРОБЛЕМ, А Е ПРОБЛЕМ НА ЦЯЛОСТНАТА ЧОВЕШКА ЛИЧНОСТ, ВКЛЮЧВАЩА НЕ САМО ТЯЛОТО, НО И РАЗУМА И ЕМОЦИИТЕ НА ДАДЕН ЧОВЕК. Според нас емоционалното и интелектуалното състояние играят съществена роля както при възприемчивостта към болестите, включително рака, така и при отърваването от болестите. Ние смятаме, че РАКЪТ ГОВОРИ ЗА ТОВА, ЧЕ В ЖИВОТА НА ДАДЕН ЧОВЕК СА БИЛИ НАЛИЦЕ НЕРАЗРЕШИМИ ПРОБЛЕМИ, КОИТО СА СЕ УСЛОЖНИЛИ ИЛИ СА СЕ ЗАСИЛИЛИ ПОРАДИ СЕРИЯТА СТРЕСОВИ СИТУАЦИИ, СЛУЧИЛИ СЕ ЗА ПЕРИОД ОТ ПОЛОВИН ГОДИНА ДО ГОДИНА И ПОЛОВИНА ПРЕДИ ВЪЗНИКВАНЕТО НА РАКОВОТО ЗАБОЛЯВАНЕ. Типичната реакция на раково болните към тези проблеми и стресове се състои в чувството за собствената си безпомощност, в отказа от борба във връзка с тези проблеми. Тази емоционална реакция задейства редица физиологични процеси, които потискат естествените защитни механизми в тялото и създават условия, спомагащи за образуването на нетипични клетки.

По нататък ще се постараем да докажем защо с такава убеденост се придържаме към тези представи. Ако те са верни, то тогава в борбата с болестта и лекарите, и пациентите трябва да вземат предвид не само това, което се случва на физическо ниво, но и, КОЕТО Е ОСОБЕНО ВАЖНО, всичко, което се случва в останалата част от живота на даден човек. Само физическото въздействие не е достатъчно за постигането на успешен резултат. ЕФИКАСНАТА ПРОГРАМА ЗА ЛЕЧЕНИЕ ТРЯБВА ДА ОБГРЪЩА ЧОВЕКА КАТО ЦЯЛО, А НЕ ДА СЕ ФИКСИРА САМО ВЪРХУ БОЛЕСТТА. В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ ТОВА ЩЕ НАПОДОБЯВА ОПИТИТЕ ДА БЪДЕ ЛИКВИДИРАНА МАЛАРИЯТА САМО С ПОМОЩТА НА ХИНИНА, БЕЗ ДА СЕ ИЗВЪРШИ ПРЕСУШАВАНЕ НА БЛАТАТА, В КОЕТО СЕ РАЗМНОЖАВАТ МАЛАРИЙНИТЕ КОМАРИ.

Резултатите от новия подход

След три години, в които ние обучавахме пациентите си да използват РАЗУМА И ЧУВСТВАТА ЗА ДА ПОСТИГНАТ ПРОМЯНА В ХАРАКТЕРА НА ПРОТИЧАНЕТО НА ЗЛОКАЧЕСТВЕНИТЕ ЗАБОЛЯВАНИЯ, ние решихме да анализираме резултатите от прилагането на нашия метод и научно да оценим неговата ефикасност, като докажем, че този тип емоционално въздействие действително оказва влияние върху резултатите от лечението. В нашата контролна група на неизлечимо болни една трета от пациентите са живи до ден-днешен, а средната продължителност на живота дори при онези, при които болестта надделя (нека не забравяме, че говорим за пациенти от групата на неизлечимо болните пациенти), продължителността на живота беше 2 пъти по-голяма отколкото при контролната група такива пациенти, при което не бе провеждана такава терапия.


Разбира се, колко време ще живее човек с дадено заболяване, е едната страна на въпроса. Не по-малко, ако не й по-важно е качеството на живота. Съществуват няколко обективни показатели за качеството на живот, но ние избрахме един от тях, който говори за нивото на ежедневната активност на пациента по време или след лечението по сравнение с онова ниво, което е било налице при него преди заболяването. ПОНАСТОЯЩЕМ 51 % ОТ НАШИТЕ ПАЦИЕНТИ ЗАПАЗВАТ СЪЩОТО НИВО НА АКТИВНОСТ, КОЕТО СА ИМАЛИ ПРЕДИ ДА СЕ РАЗБОЛЕЯТ, А ПРИ 76 % АКТИВНОСТТА Е КАТО МИНИМУМ ТРИ ЧЕТВЪРТИ ОТ ПРЕДИШНОТО ИМ НИВО.

Базирайки се на клиничния си опит ние можем да кажем, че такова ниво на активност при хора с „най-тежка” присъда е най-малкото смайващо.

Данните потвърждават верността на изводите ни: АКТИВНОТО И ПОЗИТИВНО УЧАСТИЕ НА ПАЦИЕНТИТЕ МОЖЕ ДА ОКАЖЕ ВЛИЯНИЕ ВЪРХУ ПРОТИЧАНЕТО НА БОЛЕСТТА, РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ ЛЕЧЕНИЕТО И КАЧЕСТВОТО НА ЖИВОТА ИМ.

Някой може да сметне, че ние вселяваме у болните "неоправдани надежди", а когато твърдим, че човек е способен да повлияе върху протичането на болестта, му насаждаме вярата в нереалистични перспективи. Действително, при различните хора ракът протича толкова различно, че ние не бихме се осмелили да даваме някакви гаранции. Тук винаги съществува някаква степен на неопределеност, както и при традиционното лечение, впрочем. Но ние смятаме за напълно оправдано да се отнасяме към тази неопределеност с НАДЕЖДА.

САМОТО ОЧАКВАНЕ СЪС ЗНАК "ПЛЮС" ИЛИ ПЪК СЪС ЗНАК "МИНУС", МОЖЕ ЗНAЧИТЕЛНО ДА ПОВЛИЯЕ ВЪРХУ ИЗХОДА ОТ БОЛЕСТТА. ОТРИЦАТЕЛНОТО ОЧАКВАНЕ, РАЗБИРА СЕ, ЩЕ СПЕСТИ НА ЧОВЕК РАЗОЧАРОВАНИЕТО, НО ТО БИ МОГЛО ДА СПОМОГНЕ ЗА НЕГАТИВНИЯ ИЗХОД, КОЙТО МОЖЕ ДА БЪДЕ ИЗБЕГНАТ.


Превръщане на теорията в практика

Книгата ни състои от 2 главни раздела. В първия е описана теорията, на която се основава психологическият подход към лечението на рака; втората е оздравителната програма, предназначена за пациентите и членовете на техните семейства. В първи раздел - "Ракът и психиката" – ние не си поставяхме задачи да докажем на света на науката правилността на нашия подход. По-скоро това е опит просто и разбираемо да изложим теорията ни така, че всеки да реши има ли смисъл от този подход и струва ли си да се възползва от него.
Втората част започва от "Пътища към здравето". Това е програмата, използвана от нас в Центъра за онкологични изследвания и консултации във Форт Уърт. Бихме искали пациентите да се опитат да приложат предлаганите похвати, защото само четенето да тях, без да се прилага на практика, е същото като да ти бъде предписано лекарство, но ти да не го приемаш. Като вземат участие в предложената програма, болните активно ще въздействат върху здравето си.

В последния раздел ще разгледаме проблемите, с които се сблъскват близките на болния. Спираме се на възникващите в подобни ситуации трудности, обръщаме внимание върху калейдоскопа от чувства, обикновено преживявани от роднините на болния и на възможностите за по-голяма близост и любов, която възниква в резултат на такова общуване. Съветваме болните от рак да прочетат този раздел на своите близки.

Ние каним читателите заедно с нас да поемат по пътя на търсенето на нови методи на избавление от болестите и за поддържане на здравето.