Слабата държава не е репресивна, тя е депресивна

Разговор на Еми Барух с Иван Кръстев

Досега говорим за различни интереси в обществото, които са представени. Има обаче и ред интереси, които са част от физиономията на отиващия си ХХ век и или нямат, или едва сега започват да търсят по-добро свое представителство - става дума за сектантските идеи, гей-движенията, различните маргинали и т.н., които са по-скоро генерационно явление и характеризират поколението, което, от една страна, спори с традиционните ценности, от друга страна, живее във виртуалния свят с илюзията за общност. Когато това поколение поиска да управлява, в каква посока ще тръгне?

- Кризата след 1989 г. е криза на социализацията. Живеем в общество, което не знае какъв тип гражданин иска да създаде, в общество, в което няма модел за успеха. Най-нагледната метафора на това общество може да бъде видяна по букинистките магазини в София, където току-що преведеният роман за Джеймс Бонд и отдавна преведеният роман за Щирлиц стоят един до друг в страстна комерсиална прегръдка. Ние си купуваме тези две книги и започваме да ги четем. През първия половин час се идентифицираме с “добрите” в единия роман, а после с “добрите” в другия роман, с американците, в единия случай, с руснаците - в другия. И тази раздвоеност не ни прави впечатление.

Кризата на идентификацията е тази, която ни формира.

Новите поколения не решават проблемите си, а бягат от тях. И това не е непременно лошо. Новото поколение търси представителство в своите субкултури. Ние сме поколение на междучасията.

Това още повече се засилва от обстоятелството, че това поколение е с много силна емиграционна нагласа. То е поколението, което гласува с краката си, напускайки. Именно защото гледа на страната като на място за временно пребиваване, то е цинично толерантно към политиката в България. То не гледа на това, което става в страната като нещо, което произвежда неговото бъдеще. То мисли своето бъдеще другаде.

Това, което не знаем, е колко поколения излязоха от входовете и таваните на последните десет години. Моето поколение, доколкото го има, е последното без дрога. Дрогата, а не 10 ноември, е разделителната линия.

Всички драматични дебати относно сектите, слабостта на православната църква и кризата на ценностите бяха доста изкуствени по своя характер.

Просто, преди физически да емигрират от страната, голяма част от младите емигрират културно, отиват някъде другаде - в интернет, в секти, в някакви други неща.

И ако трябва с едно изречение да формулирам големия проблем с новите поколения, то е, че новите поколения отказват да дефинират себе си в поколенчески термини. В рамките на едно поколение много по-силни стават различните субкултурни идентичности, отколкото поколенческата свързаност.

Всъщност идеята за това, че има ново поколение, политическо поколение, което е различно, е идея построена отвън. По време на студентските вълнения през 1997 г. един от основните въпроси, който се задаваше на студентите, излезли на улицата, беше защо сте тук, какво очаквате и те казваха: ние сме тук, защото искаме България, в която да можем да живеем, защото не искаме да емигрираме… А това всъщност беше обърнатият вариант на предизборната кампания на Стоянов, който казваше: нека да направим страна на децата си, в която те да живеят. Отговорите на младите не бяха техни думи. Но те не бяха техни думи просто защото те нямаха политически думи. И обръщаха думите на тези, които говорят от тяхно име. Не се опитваха да намерят свой глас, затова и толкова естествено в момента, в който радикалната част на кризата свърши, в политиката няма млади. Всички “млади” в политиката днес са стари.


А извън България стари ли са младите в политиката? Може ли да се говори за оттегляне от онези пластове в обществото, където се взимат решения?
- И да, и не. Има оттегляне от пластовете, в които традиционно се взимаха решения. Политическите партии са демоде. Но в момента има едно поколение, което взима повече и по-драматични решения, отколкото почти което и да е предно поколение.

Няма по-драматично решение от това къде да живееш.

Няма по-драматично решение от това с какви ценности да живееш.

В крайна сметка се появи едно изтерзано поколение, защото това беше поколението, което трябваше да решава за всичко. Трябваше да решава в кой бог да вярва, в коя страна да живее, за коя партия да гласува, къде да работи - на малко поколения им се е налагало да правят тоя избор. И поколенията преди 1944, и поколенията след 1954 знаеха кой е богът; след 1954 знаеха и мястото, на което им се полага да живеят. В крайна сметка се появи едно поколение, което беше принудено да решава за всичко. И затова то някак си изглежда ужасно на всички извън него, но това поколение има право да бъде яростно на света, защото светът го лиши не просто от очевидности, но и от врагове.

Младите дори не се противопоставят вече на своите родители, защото не знаят какви са идеите на родителите им, или по-скоро са разбрали, че родителите им нямат идеи, а страхове.


Какви са неговите утехи? Поне в България това е поколение, израснало в семейства на атеисти, на хора без никаква култура за общуване с бога. С коя вяра ще се идентифицират утрешните млади?

- Според мен етническото и религиозното не са идентификациите, които определят това поколение. Има вярващи хора, нещо повече, аз мисля, че се е увеличил броят на вярващите хора в България. Това не значи, че се е увеличил броят на практикуващите вярващи. Мисля, че това поколение изживява своя атеизъм като загуба, като рана, като травма, а не като преимущество. В началото на века атеизмът се мисли и чувства като освобождение, но днес той отеква като празнота.

В това поколение има хора, които винаги са вярвали, хора, които вече вярват, но най-голямата група е на хората, които биха искали да вярват. От тази гледна точка това поколение търси бога, но то няма никаква идентификация с църквата. Tова, което се случва в този тип вътрешна религиозност, е, че тя е религиозността на индивида, която обаче много трудно превръща религията в морален регулатор вътре в обществото.

Може да имате едно общество, в което 100% от хората вярват в бога, но по никакъв начин тази тяхна вяра в бога не ги води до вяра в другия човек.

И за мен големият проблем в момента е именно реконструирането на обществото, в което може да бъде възстановено доверието към непознатия, към другия. Това е проблемът за мене и на Балканите като цяло. В крайна сметка гражданското общество е това да подхождаш с доверие към непознатия.

Устойчивите възприятия, клишетата, инерцията, с която Западът възприема Балканите, превърна географското понятие в нарицателно, синоним само на негативни характеристики. Кой от всички възможни сценарии за Балканите ще се случи след падането на Милошевич? Каква ще бъде ролята на България в него?

- Сценариите не са прогнози. Сценариите са начин на конструиране на бъдещето, от тази гледна точка всички сценарии се случват винаги заедно и едновременно. Просто зависи откъде ги гледаш. А това, което в крайна сметка е големият проблем и той ще бъде голямото питане на Балканите до края на следващото десетилетие, е как е възможно интегрирането в едно по-голямо европейско пространство на слаби държавни образувания и на разделени общества. За мен слабата държава е държава, която не може да създава и не може да прилага правила. Слабата държава е държава, която не може да си осигури кооперативността на населението, тя не може да събира данъци, а когато мафията бие нейните граждани, тя гледа на другата страна. Слабата държава не е репресивна, тя е депресивна. Ако погледнем какво се е случило на Балканите - всъщност Балканите са изправени пред проблема, който отказаха да мислят през 1991 г. Как е възможна федерална Югославия е проблем, който започва, а не свършва с махането на Милошевич. Така че за първи път според мене свърши политическият конфликт, свърши военният конфликт на Балканите и чак сега започва идейният конфликт и той няма да бъде между една и друга държава, той започва вътре във всяко общество. И въпросът не е вече кой е добрият вариант, дали националната етнодържава, дали федералната държава, въпросът е кой е възможният вариант, който ще позволи на тези държави да се интегрират, защото интеграцията не е мечта, а е единственият ресурс, който е останал на тия страни. В крайна сметка Европа е буферът, който спасява Балканите от света. И тези общества не могат да се справят без този буфер. През 1990 г. те си мислеха, че могат да избират между това да бъдат азиатски тигри и да бъдат европейска периферия. Сега знаят, че единственият им шанс е да бъдат европейска периферия, отдавна разбраха, че не са тигри. В крайна сметка единствените тигри, които се проявиха на Балканите, не бяха икономически, а бяха тигрите на Аркан. Така че от тази гледна точка за Балканите Европа наистина е съдба, но съдба не като част от историята, а като възможност за справяне с бъдещето.

Но за изминалите 10 години България не направи почти нищо, за да се приближи до Европа. Има ли проект за случването на България? Откъде идва проблемът - отвътре или отвън?

- И отвътре, и отвън. България наистина е малка страна. С всичко, което следва от това: малка страна на особено място, с много ограничен не само икономически, но и чисто човешки ресурс, с много малък пазар. Така че България нямаше кой знае какви огромни избори. И идеята, че всичко е можело да бъде тотално различно, е част от собственото ни абсолютно легитимно нежелание да се примирим с това, което се е случило. Но то не можеше да бъде тотално различно, защото нито ние можехме да бъдем тотално различни като хора, нито мястото можеше да бъде тотално различно.
Но можехме да приключим с приватизацията много по-рано...
- Можехме. Можехме да направим и много други неща и можехме да ги направим по много по-нормален начин. Но в крайна сметка това, което стана, е, че Европа до голяма степен символизира безалтернативността на пътя, по който българското общество може да се интегрира в някакъв модерен свят; защото това, което изведнъж уплаши не хората, а по-скоро политическите и интелектуалните елити, беше естественият процес на ориентализация, който започна в българското общество с края на комунизма. Комунизмът беше насилствена форма на модернизация, която се опитваше да деориентализира страната. И изведнъж се оказа, че в момента, в който си е тръгнала голямата цензура, това, което излезе на пазара, не беше “Бийтълс”, това, което излезе на пазара, беше Лепа Брена. Истински репресираното е било ориенталското. И тук стана ясно, че отново има нужда от елит, който да се опитва да модернизира въпреки желанието на голяма част от обществото. Така че това е за мен проблемът Европа. Всъщност ЕС и Европа е начин България да избяга от себе си, да се спаси от себе си. И в този смисъл това, което се случваше на България през тези десет години, е, че имаше един колективен проект да избягаме от себе си, имаше и индивидуални проекти. Първият минава през реформите и Европейския съюз, вторият - през хората, които просто избягаха от България. Ако един ден България стане член на Европейския съюз, може би това ще бъде мястото, където тези два проекта ще се срещнат. Това е в крайна сметка смисълът на всяка промяна - това е и драмата на тези десет години - че тя създаде възможности, но в никакъв случай тези възможности не са непременно осъществими. Това, че имаш право да издаваш вестник, не значи, че ще издаваш вестник. Сега стигнахме до ситуация, при която вече възможностите спряха да бъдат мислени като важни.

В крайна сметка това, което се случи на хората и което е за мен най-страшното в България, още повече че става дума за една застаряваща страна, е, че има едно общество, което наистина отказва да мечтае за собствения си живот. Това е общество, което наистина мисли, че утре ще прилича на днес.

А по-мечтаещата част е от възрастни хора, които се надяват, че утре ще прилича на вчера.

Това, че утре може да бъде нещо различно, важно и в някакъв смисъл, че утре е това, заради което живеем, защото утре е интересното - това изчезва.

Страхът от бъдещето започва да доминира и това много ясно може да бъде видяно. Всъщност големите промени в България, бих казал, Вазовото пиянство на народа се мери в дни, това са малкото моменти, в които социологическите проучвания показваха, че хората искат бъдеще, а не се страхуват от него. И това бяха наистина дни, часове - юни от 1990, началото на 1997 г. Иначе в повечето време българинът всъщност просто се страхува от бъдещето. То му изглежда по-страшно дори от настоящето.

Този разговор е откъс от представената преди дни книга на Еми Барух “Отвъд утопиите. България, Балканите, Европа - визии за следващото столетие”, издание на “Дойче веле”