Мислих си. Вие наистина сте сами, нямате нужда… Сами сте сами. А, аз се страхувам. Страхувам се да остана сам, защото някое друго аз може да се пребори с мен. А, аз съм слаб. И после. И после какво. Какво ще стане с мен? Къде ще отида? Ще продължа ли да живея чакайки своя миг? Дори в мен самия цари разцепление не мога да бъда цяло, аз съм просто частите. Аз не съм цялото, а съвкупноста от частите, но те зловещо започнаха да придобиват все по осезаемо своя индентичност. Те са Аз, но от друго време и с други приятели. Бих могъл да бъда всяка една от тях, но ми е трудно да управлявам всички тях. Понякога. Само понякога завиждам. Завиждам ви че сте сами. Искам да кажа, че наистина сте сами. И когато сте сами сте самотни. Аз съм самотен само когато съм с другите, когато съм сам аз съм в море от идеи и море от чувства. Море тъмно като нощта и море бездъно. Необятно и някак пусто в свойта тъмнина. Нито един лъч не стига до създанията там долу. Но те не са сляпи или може би, но само в общия човешки смисъл. Всъщност ние сме много по-сляпи от тях. Но благодарете на Бог за гордоста и наивноста си, защото те ви пречат да го разберете. Та мога ли аз да бъда морето? Не аз съм частите от всичко на земята, но не мога да бъда нищо цяло. Аз живея в очакване, но страхът го измества с всяка изминала минута. Надеждата, очакването означават бездействие, а аз избрах страха и се научих да го чета в очите на другите. Но вашият страх е някак смешен, някак страх от повърхноста не е този моят от дъното на океана. Страхувайте се защото страхът е тежеста завързана на краката ви осуетяваща вашият полет, не я махайте защото после ще трябва да полетите. Да отлетите и никога повече да не се завръщате тук на бунището. А то ще бъде тук и ще ви влече, а небето ще ви омръзне там ще бъдете сами и по-лошото самотни. Ще намразите изгревите и красотата ще виждате красивото, но то ще ви дразни и вие ще бъдете объркани. Дори другите птици не ще могат да запълнят дупката, празнотата. Предпочитам да бъда риба, хайде да бъде делфин. Делфин, който от време на време скача и полита, но само за кратко и само дотолкова да усети слънцето и да види красотата, да види изгревът и да му се наслади, а после обратно да се гмурне към дъното и болката.