Как може човек да се научи да се разделя безболезнено с миналото? По-точно, можем ли без капка съмнение и емоционални травми да превърнем сегашното в минало? Когато даже съзнаваме, че даже не си заслужава да тъжим по него? И все пак, и все пак тъжим. Но по какво? Дали по самото минало или по ... себе си? Може и вече да сме говорили за това, но има нещо, което ми се изплъзва. Мисля си, каква ли е психологическата нагласа на хората, които лесно се прощават и не поглеждат назад с тъга. Дали лесното прощаване е умение, което се придобива, или човек се ражда с него? Не става дума непременно за прощаване с човек, а да речем, с начин на живот. Откъде да почерпим увереност, че избраното бъдеще ще работи за нас? Има моменти когато прекрачваш въображаем праг, правиш избор, и знаеш, че няма връщане назад. Какво си мислите вие в такива моменти? Ама честно! Боите ли се или вървите напред без да се замисляте?