"Спомних се как една сутрин бях открил случайно на един бор пашкул на пеперуда, и то тъкмо когато душицата вътре внего пробиваше черупката и се канеше да се измъкне навън. Чаках, чаках тя се бавеше, а аз бързах;наведох се тогава над нея и започнах да я стоплям с дъха си. Стоплях я нетърпеливо и чудотозапочна да става пред очите ми, с темпо, по-бързо от естественото; пашкулът се разтвори съвсем, пеперудата се измъкна навън. Ала никога не ще забравя ужаса, който изпитах: крилата и бяха нагънати, не можеха да се разтворят, тя трепереше с цялото си телце и се мъчеше да ги разгъне, но не успяваше; мъчех се и аз да и помогна с дъха си. Но напразно; тя имаше нужда от търпеливо съзряване и разтваряне под слънцето, и сега беше вече късно; моят дъх беше принудил пеперудата да се измъкне преждевременно, сбръчкана и недоносена. Тя излезе още неузряла, пошава отчаяно и скоро умря върху дланта ми. Лекото телце на тази пеперуда е, струва ми се, най-голямото бреме, което тежи на съвестта ми. И ето, днес осъзнах дълбоко - смъртен грях е да насилваш вечните закони; твой дълг е да следваш с доверие безсмъртния ритъм....." Казандзакис