тъжно е и друго - това, че преди така добре да си анализира ситуацията, родителят вече е действал. трудно е да кажеш на себе си: "спри се, остави детето въпреки риска, гледай отстрани, нищо, че ще изпиташ болка". защото .. можеш да осъзнаеш, че нямаш право да определяш живота на детето, но накарай сърцето си да го почуства! не зная дали е възможно. по този въпрос за себе си разчитам разума да надделее над чувствата. има и друго. страхът да не сбърка. много често за провала, несполуките, лошото на децата родителят носи вината. и се получава така, че той бърка в стремежа си да не сбърка. никога не се знае със сигурност кой е точно верния подход към дадена ситуация. в последствие може да се окаже грешка и най-правилното на пръв поглед решение. в общи линии се получава така: обмисляш подхода към децата си и достигаш до точна и правилна според преценката ти позиция при възпитанието им. супер до тук! възниква ситуация. в повечето такива нямаш или сили, или време да обмисляш. докато помислиш и вече си реагирал. и нерядко си се отклонил от първоначално обмисления подход. ситуацията е в миналото, резултатът е ясен. оценката на поведението ти всъщност зависи от крайния резултат. и независимо от това дали си следвал подхода си, може да си и прав, и крив. та искам да кажа, че реалността е доооста по-различна от предварителната представа и желания. "трябва" не винаги върши работа. изрично подчертавам, че всичко, дето го написах, си е моето усещане на нещата.