Ами, на нормален човешки език ...

Проблемът ми се състои в това, че живея, или по-точно казано вегетирам в постоянно напрежение и притеснение. Винаги съм на нокти, нямам миг покой. В постоянен конфликт със себе си и със света съм. Изпитвам непрекъснати най-различни страхове и в главата ми бъкат ужасни мисли и сценарии. Целият ми свят се е свил до апартамента ми и лаптопа ми ... всичко, което се простира отвъд е опасно, заплашително, и нещо, в което за момента не мога да участвам.
Всички нормални човешки дейности и занимания, като поддържането на социални контакти, ученето, работата, забавленията, интимните връзки, за мен са предизвикателство, което изпива силите ми. От мен сякаш е останала някаква черупка само ... Обвивка, която се гърчи ден след ден в агонията си и не знае как да спре да си причинява болка.
Не изпитвам удоволствие от съществуването си, не изпитвам позитивни емоции, всичко ми е черно, безнадеждно и безсмислено. Смачкана съм, тъжна съм, обезверена и отчаяна.
Останах почти без приятели, без мечти, без надежди. За миналото се упреквам, настоящето е ад, а бъдещето ... дали го има за мен? Може би да, ако се науча как да не действам срещу себе си.
Не съм пълноценна по никакъв начин, а искам да бъда. Мисля, че имам някакъв потенциал, който имам желание да мобилизирам и на който искам да позволя да излезе на бял свят изпод пластовете чернилка и мътилка.

Това искам да постигна ... освобождаване на моите вътрешни съпротивителни сили и способности. Мобилизиране на всичките ми ресурси, за да подобря колкото е възможно живота си (без помощта на лекарства, за предпочитане, но ако няма как...).

Малко прекалено драматично стана като че ли. Но нали да не говорим в диагнози ;)