Според мен най-големият проблем на психологията е, че изобщо се опитва да помага на някой. Т.е. тя си поставя субективна цел, която изкривява целият анализ който прави. Първо, никой не може да дефинира какво е помощ. Никой не може да дефинира какво е правилно за друг, та дори и за себе си. Второ, дори и да го дефинира, възможно ли е, и правилно ли е човек да се моделира чрез чужда намеса? Странното на съвременното ни общество е, че в него виреят редица противоречия които остават някакси незабелязани. То хем вярва в индивидуалността, хем я "лекува" с общи методики, и хем взаимоотношенията между хората се базират на няколко основни шаблона, чийто нарушаване води до отричането на индивида. Психологията трябва да е наука която дава отговори за човешката психика, обаснява дадени механизми. Всичко това разбира се способства за преодоляването на определени проблеми. Но не е целта. Проблемът е в самата психиката, която не прави нищо без цел и собствена изгода.

Затова и психологията още е на едно детинско ниво. Може да изпише например някой друго хапче, спорт, повече контакти за преодоляване на депресивни състояния. И това би действало за доста хора, защото двете емоционални състояния са някакси на едно ниво и съпоставими, за да може едното да замени другото. Но какво да се съпостави на по-дълбоко залегнали емоционални състояния? На първо място, се съмнявам те дори да са изучени, какво остава да са разбрани и да са направени някакви разумни изводи. Но и самата психология не може да напредне много от нивото на практическият ни живот. Може ли да даде отговор, който е толкова далеч от принципният начин на мислене, и дали това би имало смисъл?