|
Вкопчвам се в хората, които обичам, дори и да са се държали лошо с мен. Вкопчвам се в спомените си - хубавите, от които обаче се чувствам зле, защото осъзнавам, че са минало и никога няма да се повторят. Вкопчвам се и в лошите спомени, като предъвквам в паметта си едно и също нещо отново и отново и отново... Вкопчила съм се в работата си, която мразя, която ми съсипва психическото здраве, а от известно време и физическото. Вкопчвам се и в предметите и вещите си - трудно се разделям с нещо, по тази причина на работното ми място и в къщи около мен цари хаос; да не говорим ако се случи да изгубя нещо - направо се разболявам.
Преди няколко месеца преживях раздяла с един мъж, и до ден днешен момента на раздялата го преживявам отново и отново, десетки пъти на ден. Трудно се съсредоточавам да чета нещо, всяка умствена дейност ми се струва непосилна, а работата ми е точно такава... Да не говорим, че не съм в състояние да се отпусна и за миг, изпитвам необходимост да мисля за него непрекъснато, защото ако престана, се чувствам виновна, че не полагам достатъчно усилия да си го върна (въпреки че това едва ли е възможно вече, точно защото той се ужаси от моето вкопчване). В омагьосан кръг се въртя, от който не знам как да се измъкна - ходих на психотерапевт, даже двама, правих си хороскоп, ходих по врачки и гледачки; разговорите с приятелките ми ме хвърлят в още по-голямо отчаяние, единственото, което не съм пробвала, са лекарствата, но не ми се ще да съм упоена, защото аз и без друго в момента се чувствам зомбирана, не истински жива... Като капак на всичко имам проблем с храната - от деня на раздялата не съм спряла да ям шоколад. Ако вместо шоколад, зависимостта ми беше от алкохол, досега щях да съм най-изпадналата алкохоличка. Призиви от рода на: Дайте да дадем! не ми помагат. А също съвета на единия от терапевтите ми, който ми каза да правя много секс, ама с кого, като обекта на чувствата ми избяга от мене, не казва. Да започна нова връзка ми се струва невъзможно, просто споменът за него не ме оставя, и всеки друг мъж ми се струва непълноценен и ужасно невълнуващ... Вкопчването ми е от малка, но след раздялата ми с него доби гигантски мащаб. На 37 г. съм, без мъж, без деца, без надежда. Ако не ме беше страх от смъртта и от самоубийството, досега да съм приключила всичко. Не очаквам, че ще получа помощ като пиша във форум, но няма с кого друг да споделя. Благодаря за вниманието, ако някой се сети за нещо чудодейно, нека ми пише, ще съм много благодарна. Все пак надеждата наистина умира последна...
|
Вкопчвам се...
