Здравей,

Баща ми (лека му пръст) беше много сприхав. Палеше се от най-малката дреболия и тогава да не си около него. Като се прибираше от работа, отдалеч се опитвах да отгатна по походката и изражението на лицето му дали е кисел и ако беше така, гледах да се скатая от погледа му и да реагирам на секундата ако ме викнеше за нещо. Не ме е пребивал от бой, но "шамарът му беше все в ръката". Когато беше крив за нещо, винаги аз или майка ми го отнасяхме, защото нещо не сме направили достатъчно бързо или достатъчно добре. Понякога се сърдеше и не продумваше с дни докато майка ми полека-лека не го умилостивеше. Когато й се караше, тя почти никога не му отвръщаше. Понякога правеше лек опит да се оправдае, но обикновено се отдръпваше и го оставяше да му мине. Като минеше малко време, тя се правеше, че нищо не е станало и подхващаше някакъв разговор. Баща ми като сърдито дете, отначало отговаряше едносрично, но обикновено ядът му преминаваше и нещата се нормализираха до следващия път.

Като мина петдесетте, баща ми видимо омекна и на по-голяма възраст може да се каже, че вече не беше сприхав (той живя до 75).

Защо ти го разказвам това. Защото мисля, че човек се ражда с характера си и макар, че в ранна възраст може да се повлияе от обкръжението си, в общи линии си умира с него.

Според мен, за теб има два пътя - или да се нагодиш към него, както беше направила майка ми и да си готова "да му ходиш по тънкия лед" цял живот, или да се разделите преди да са се родили децата, които също ще се повлияят от неговото поведение, а ще повлияят и на твоето.