Отговарям едновременно на Мони и Соня.

Мони, психоналитикът за когото пиша в първия си пост е именно Мадлен Алгафари. След повече от година психотерапия при нея с положителен резултат - пълно възстановяване от доста тежка депресия (стигнала до хладнокръвно анализиране на възможностите за достойно оттегляне от живота), когато й описах симптомите на ПР кризата си (тогава още не знаех, че е ПР), тя директно ме насочи към психиатър за медикаментозно лечение.

Преди да отида при Мадлен, около година четох книжки (една от добрите е на Пиер Дако - Фантастичните победи на съвремената психология). Те ми помогнаха да разбера, че не съм просто мързелив лигльо, а съм наистина болен в прекия смисъл на думата. Много важно в такъв момент е да имаш близък човек, който наистина да те разбира. Такъв човек е жена ми. След десетки разговори и опити да намерим изход, тя се свърза с Мадлен и започнах терапия при нея. Процесът на психотерапия е много индивидуален и според мен такива са и резултатите. Психотерапията сама по себе си не е панацея.

В последните 10 месеца прочетох и доста литература от интернет, включително англоезична. Изводите ми са следните:

1. Депресията и нейната по-остра изява ПР са много силно наследствено обусловени. Както при всички наследствени болести, разбира се, няма 100% зависимост. Особено при депресията има много странични фактори – семейна среда в детството, възпитание, среда на живот в зряла възраст, нещастия в близък кръг и т.н. В моя случай дядо ми по майчина линия и майка ми са силно депресивни характери.
2. Това заболяване е много силно зависимо от хормоналния баланс в организма. Аз съм на 49 и в последните години явно съм в андропауза. Когато ми се случи ПР кризата, аз бях абсолютно сигурен, че нещата не са само психически, което е много лесно да се приеме при „нормалната” депресия. Тук аз бях сигурен, че процесът е „химически” обусловен. Два факта в подкрепа на това. Първо, ПР ме налетя в момент, когато спях след един напълно нормален и спокоен ден и с планове за приятен уикенд. Никой не може да ме убеди, че мозъкът ми подсъзнателно е реагирал на някакъв психически дразнител. Второ, последвалите в следващите две седмици периоди на пълна „нормалност” и „ненормалност” се включваха и изключваха без всякаква психическа логика на ситуацията и на практика в рамките на секунди. В продължение на часове не съм на себе си и в една секунда като светване на лампа осъзнавам, че в момента съм абсолютно нормален и безгрижен със съответно възстановен комфорт (дишане, сърцебиене, неусещане на топката в стомаха). Примерно 15 минути по-късно, без всякакво предизвастие сърцето ми започваше да бие лудо, гърдите ме стягаха, стомахът ми ставаше на метална топка и ме обземаше паника. Статиите в интернет, които прочетох, напълно потвърждават силната хормонална зависимост.

Сега за лечението. ПР НЕ се лекува с психотерапия. Тя може да бъде само съпътстващо лечение. ПР се лекува с помощта на ПРАВИЛНО ПРЕДПИСАНИ от ДОБЪР ПСИХИАТЪР лекарства, които се вземат ПО ОПРЕДЕЛЕНА СХЕМА, в продължение ГОДИНА или повече (нормално под две години). В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ не прибягвайте до самолечение. Последиците могат да бъдат фатални. Моят съвет е, ако можете да си го позволите, консултирайте се с трима препоръчани ви като добри психиатри, без да им казвате, че сте ходили при друг. Добрият психиатър задължително освен за психическото ви състояние трябва да се поинтересува за евентуални сърдечни или бъбречни проблеми. Ако не го направи, зачеркнете го от списъка и го заменете с друг, за да попълните бройката до три. Прегледът (разговорът трябва да продължи 40 мин до час). Набързо поставената диагноза, колкото и да е очевидна не говори добре за лекаря. В общия случай мнението на поне двама трябва да съвпадне в голяма степен. Изберете един от тези двама и се придържайте към указанията му. Ако по време на лечението почувствате неувереност в него, не се притеснявайте отново да се консултирате с друг. В този случай, разбира се, ще трябва да обясните на втория как се лекувате (без да споменавате името на лекуващия). В крайна сметка сами трябва да изберете кого да слушате.

Колкото до лекарствата, най-често предписваното за ЛЕЧЕНИЕ на ПР като че ли е Серопрам (Seropram) - можете да намерите много информация за него в Интернет. Използва се също и Золофт (Zoloft), което като че ли е „по-меко”. ПАК ПОВТАРЯМ – НЕ СЕ САМОЛЕКУВАЙТЕ, ИДЕТЕ ПРИ ПСИХИАТЪР.

Ривотрилът НЕ се предписва за ЛЕЧЕНИЕ на ПР. Той може да се използва само като съпътстващо „обезболяващо”. Прост пример – болен сте от тежък грип с главоболие и тимпература. Грипът трябва да се лекува с антибиотик (еквивалент на Серопрама при ПР). Също като при Серопрама, няма да почувствате моментално облекчение, но с времето действието му ще се прояви. За главоболието и температурата можете да взимате други хапчета (еквивалент на Ривотрила), но те макар, че веднага ще ви накарат да се почуствате по-добре, няма да излекуват грипа.
С Ривотрила трябва да с внимава. С него се привиква както физически (организмът започва да си го търси), така и психически – вие посягате към него при най-малък дискомфорт, защото ви облекчава. Това, което прочетох на много места, макар и със закъснеиние е, че след употреба повече от месец-месец и половина, нараства опасността от привикване. Аз го взимах редовно 6-7 месеца преди да започна спирането. След неуспешния опит да го спра напълно (1 седмица) и намаляване на дозата на 0.25мг (1/8 хапче за две седмици), по съвета на Джейн вместо през ден, продължих с 0.17мг (1/12 хапче – 2 седмици), после 0.125мг (1/16 хапче – 2 седмици) и от миналия петък съм на 0.125мг (1/16 хапче) през ден. Засего всичко е нормално и ако продължи така, след още две седмици ще опитам прием 1 път на 3 дни (0.125мг) или ще го спра съвсем.

За Серопрама, ако нямам проблеми ще получа от психиатъра схема за спиране през септември.

Стискайте ми палци.

Соня, аз също се надявах да има алтернативно (немедикаментозно лечение), защото много се страхувам от „мозъчни” и адитивни лекарства. За съжаление тук има два съществени проблема:

Първо, за справяне с депресията без медикаменти се изисква много позитивизъм, вяра и воля. За съжаление хората най-често податливи на деперсия (макар, че има и изключения) страдат именно от липсата на тези качества. Психоаналитикът може да ти подаде въже (дай Боже да е здраво), но ти сама трябва да се издърпаш по него от ямата.

При ПР, както писах по-горе, аз съм твърдо убеден, че основна роля като отключващ механизъм играе „химията” (например хормоните). При това тази машинка мозъкът престава да „вижда” обективно съществуващи неща и започва да „вижда” такива, които обективно не съществуват. Как искаш само с помощта на тази повредена машинка да поправиш самата нея? Това е все едно да искаш от далтонист, който вижда всичко в сиво, да рисува в общоприетите цветови гами. Докато не му оправиш зрението с външна (медикаментозна или хирургическа) намеса, колкото и да се старае, той нама да може да разпознава и използва цветовете правилно.