Внушително! Мащабно - най-вече ( във всички смисли на думата).
Прочетох го!!! И даже беше доста интересно, там където успях все пак да разбера нещо.
Наистина, най-големите философи са математици.

Вярно е, че пространството отдавна, поне за мен, вече не е 3 или 4 измерно, аз предпочитам да ги наричам нива на съзнанието и осъзнаването, светове, вселени на разбраното и неразбраното, но не неразбираемо.

Вярно е, че всичко на този свят или почти всичко е може би, а не или-или - това е принципа, който управлява нещата, но ние все още не можем да го достигнем. Ние сме на различно ниво. То е като принципа на хармонията, от който се ръководи цялата вселена, защото "знае", че това е по-правилният начин. Хората се стремят към хармонията, но някак винаги попадат в клопката на крайностите. Точно затова предпочитат да затварят съзнанието си в крайни, точни и измерими понятия, състояния и всичко останало. Човек познава това, за което има сетива, а това, което не може да си обясни - отхвърля. Това, че все още не е открил "другите си" сетива го кара да отрече необяснимото. Или да отиде в другата крайност и сляпо да повярва в него.

Много ми хареса това с Луната - че я няма, когато никой не гледа към нея. По законите на физиката (не че ги познавам в подробности) това не би трябвало да е вярно. Но според човека, който съизмерва всичко със собствената си значимост на този свят - това е точно така.
Този пример ми напомни за друг - измислен от някой китайски мъдрец, сигурно:
ако в гората се счупи клон, но там няма никой - ще се чуе ли звука от неговото счупване????

Когато всички осъзнаят, че красотата е красива... Според мен няма красота сама за себе си - тя винаги е по отношение на нещо. Красивото нещо не може да бъде оценено от всеки - не на всички е "дадено" да възприемат едно и също нешо за красиво. Ако обаче стане така, то е логично това нещо вече да е грозно.

Има и още една страхотна мисъл - за това, че неща, които веднъж са влезли в контакт продължават да взаимодействат и след това. За мен това е азбучна истина. Ще го кажа по простичко, както го разбирам: всяко нещо, което влиза в живота ти и ти го забелязваш - остава завинаги част от него, независимо за колко време те е "докоснало" и че след 5 минути ще го забравиш. То даже може да промени коренно нещата, макар че ще го отдадем на някаква друга, по-значима причина.
Та това беше и първоначалното ми терзание - тези неща случайно ли влизат в живота ни или си има някъде, някакъв предначертан план за всеки от нас, и ние просто го изпълняваме - без да знаем за него, приписвайки всичко на собствените си заслуги.

Е, това е! Заболяха ме пръстите и мозъка ми се изцеди. Ако някой прояви геройство и прочете тези "велики" мисли - благодаря.