Завърших психология през 2001 г. и оттогава работя в психиатричната клиника на Александровска болница. За интересно - интересно е, даже повече, отколкото ми се иска. Трудности също има колкото щеш. Може би за мене най-трудна е работата с пациенти, които не се подобряват, независимо, че са "лекувани" 10-20, дори 30 години. Другият проблем е с признаването на работата на психолога, оценяването на ролята на психотерапията - по презумпция "това са глупости", а обратното се доказва чрез много усилия и то на всеки лекар поотделно. Няма все още приети стандарти за обучение по психотерапия. Ако тръгнеш по този път, непрекъснато ще чуваш, че не си учила достатъчно и нямаш право да правиш това или онова (критериите са напълно формални, свършената работа и резултатите от нея нямат значение). В началото го приемах лично, но след това забелязах, че обвиненията в непрофесионализъм са почти на принципа "всеки срещу всеки" (или по-точно: "всеки срещу всеки, който не му е платил за обучение").

Може да ти се види странно, но въпреки всичко не съжалявам, че избрах тази професия (първата ми специалност е "Информатика"). Удовлетворението да помагаш на хора, които страдат, признанието именно от пациентите, не може да се сравни с нищо друго. А всичко останало, според мене, неминуемо ще се промени. Вярвам, че психологията ще заеме мястото, което й се полага, тъй като тя помага на хората и пести пари на институциите (както клиничната, така и организационната психология).

Надявам се и други хора да споделят своя опит, на мене също ми е интересно да прочета нещо по въпроса, а и моето мнение сигурно е далече от средностатистическото такова.

www.bozhkova.dir.bg