Значи това за справянето с причините не е много вярно за душевните болки. Защото... ако се стремиш към някого неистово и безразсъдно, напълно, всеотдайно и той е цялата хармония на собствения ти живот, но той... ами не прави разлика между теб и болшинството хора, които познава и въобще, ама хич не му пука, не му пука за теб... тогава... кво става... боли те и нищо друго! Това е най-ужасното, боли те и дори не си способен да намразиш!!! И как да се справиш тогава с причината? Какво да го направиш, да отидеш и да го гръмнеш? Ама дори той реално да не съществува вече, ще спре ли да те боли от спомена?
Има много лафове... "Неща, които е най-добре да забравим, ние помним по-добре от всичко!" или цитат - "посей, отгледай болката и отрежи" - от песен на Остава... еми всичко това е много интересно, вярно, обаче не е много радостно...
И не знам... всичко сигурно е някаква емоционална дресировка цял живот, ако успееш да обръщаш болката в щастие. Спомням си един интересен човек какво каза по тоя повод, невъзможния стремеж, че дори и сам, без осъществен стремеж, ще продължи да обича по същия начин, същия този човек, както обича слънцето и му се радва всеки ден... Някаква такава психарийка е най-вероятното решение, обаче това не е за мен, не и за моята дива натура, всяко нещо ми е различно и не мога да го заместя с друго.
|