Спомените са нещо много относително - доста често съзнанието, с течение на времето, си ги манипулира, както си ще. Те трябва да се припомнят с думи, за да не се забравят именно думите; споменът в нас живее като чувство, а чувствата имат "срок на годност" - съзнанието ни се спогажда най-добре с неутралните чувства, затова лека полека биват ошлайфани до това състояние. Човека най-добре манипулира сам себе си, при това егоистично, затова споменът е като бирена пяна - надига се, понякога прелива, след което постепенно сляга...

Има много спомени, които се помнят и без да са споделени (споделяни), но това са много силни моменти, предизвикали голямо вълнение или впечатление. Останалото постепенно се превръща във фон на миналото.

Ами какво ще кажеш за спомените за хора, които си познавала с години... И когато разбереш, че именно дългото несещане за тях е изтрило дори и най-специфичните черти от лицата им...

Елементарно, Уотсън!