Винаги ще има предизвикателства. Но справянето с тях също омръзва. Всичко омръзва. Дори растежа за който говориш може да омръзне, ако е вечен.
Вниманието ти е приковано от новото. Някой ден обаче ще ти писне и от нови неща. Ще ти се сторят досадно нови.
Не може всеки ден да ядеш торта и да ти е кеф. Не става. Разнообразие трябва. Но и това омръзва някой ден. Просто гледаш през него. Гледаш нататък. И виждаш края на вселената. Разбираш че си в клетка. Голяма, просторна клетка. Просто има граници. Макар че ума ти може да се побърка от размера на затвора в който си, той е факт. Има край, който може да се види. И отвъд него не може да се отиде. Защото е смъртоносно. Защото откриваш че си водна молекула в ледена шушулка и никога няма да си желязо. Освен някога в свръхнова. После си казваш - и какво ? Все едно какво съм. Всичко е все едно. Я да се разпадна на водород и кислород, пък после да си гръмна ... важното е нещо там да става, да тече купона, времето да минава. Емоции да има. Като маймуна в клетка да си покрещя на воля, да си правя маймунджулуците точно както се очаква от мен.

И без това друго не може да се направи. Просто да се балансира между съзидателните проблеми, разрушителните удоволствия и стремежите ни да се ориентираме във вселенската каша ...

*