Но в един противоположен смисъл. Мъжете се страхуват, но не от гората с мечките или да бръкнат в контакта с отверката... По-скоро схващаме адекватно света - нещата около нас - в целия им комплекс (сложност). Блез Паскал - философът и математикът - наричал човека "мислеща тръстика". Човекът усеща, мисли, схваща предметите в цялото им многообразие и същевременно е изложен на капризите на променливия свят: всяка зима, торнадо, бедствие могат да го ликвидират, също и семейството му, децата. А близките се надяват на неговата защита - той се оказва безсилен. Това поражда страх: всички мъже искаме да бъдем силни, да бъдем най-смелите, най-добрите у дома - за любимата, за децата... Но не успяваме...винаги. Слабостта е най-добрия приятел на мъжа така, както животът е най-добрият приятел на жените. Е, това е, Калински! Мисля, че съм що-годе ясен. Ти си права - и твойта правота е пълна с тъга. Мъжът е антропологично обременен с мъжествеността си, също и жената...
И в написаното от теб няма нищо лошо - просто въпросът ти е реторичен.

Това ти го пише един бивш антрополог: Стефан от Бургас

Град без море? - чиста провинция!