|
Тази вечер станах свидетел на нещо... И много искам да го споделя с вас. То нали и без това вече ви пиша от Марс...
За нараняването.
За това, че когато някой е наранен, инстинктивно наранява друг, който няма нищо общо с първоначалното.
Какво има в сърцата ни?
То ясно, че главите мислят, щото на този индивид главата му определено мисли. Но кой слуша мислите?!
И ако някой тук продължава да твърди, че се водим от мислите дори когато го искаме, аз няма да му повярвам!
Защото дадох всичко от себе си за един откровен разговор... който не беше на български и ... трябваше много внимателно да подбирам думите, за да придам необходимите нюанси, а не просто да се разбира какво искам да кажа. Трябваше много да внимавам, да не нараня човека, който е на дъното на болката... И му се вие свят...
Разговорът стана много дълъг. Провокирах го да излее всичко, което може за момента. Защото това е първата малка стъпка към изживяване на дълбочината на страданието и преодоляването му. Да види мислите си написани в думи, да го заболи докрай, за да започне поне малко да преодолява и да изтрезнява.
Знам, че ще му отнеме дълго време. И той го осъзнава, защото го каза. Но защо по дяволите трябва да наранява друг?
Той опита да ме нарани. А сме добри приятели. Опита да ме нарани като изиска нещо от мен, което не бих желала да направя. Даже не знам дали съм в състояние. Но ще се опитам. Заради приятелството. И той знае, че ще ми е трудно. И това искаше. Да ми е трудно. Да бъда и аз в дилема. Да избирам - или приятелството с него, или другото.
Ценя приятелството повече от всичко. И имам тенденция да завръзвам приятелства с мъжкия пол. И да, има такова нещо, колкото и да е странно.
В действителност, не съм истински наранена от случката, и ме е срам от това. Не го взимам навътре защото имам вече твърдата черупка. И защото го обичам като приятел, но нищо от това не съм допуснала да бъде дотолкова важно за мен, че да ме нарани наистина.
Какво ще стане иначе? Нали мога да избирам на чия мъка да съчувствам. Е, избрах неговата. Писах усмивчици когато ми беше тъжно, за да го развеселя и разсея накрая, и успях. Но добре че беше само на кюто.
Той не искаше съзнателно да ме нарани. Познавам го. То рефлектира инстинктивно у него. Просто е наранен, и трябваше да насочи жилото към друг. За да разреди напрежението. За да прехвърли част от страданието си на друг, макар и под друга форма. Да нарани, макар и несъзнателно.
Колкото и да съм страдала, никога не съм имала подтика да нараня друг, невинен човек, особено добър приятел.
Моля ви, коментирайте. Кажете нещо. С всички ли е така? Аз ли съм луднала? 
Освен това... и аз направих нещо за разтуха... 
Отидох в Първановия и си го изкарах на него 
Хих... сега ако зачезна, да знаете, че е бил оня чадър made in Bulgaria.
Как да се прекъсне веригата???
Много психологическо стана ... Ще си ходя.
|
Психология!
(Черна котка)
