Природата има една цел - продължението на рода. (защо, още не мога да си обясня, но това не е само мой проблем) На всяка цена! Както на хората, така и на животните, че и на растенията. И го прави по един и същ начин, придружен от премахване на здравият разум, където има такъв, за известен период от време. Този период от време, хората наричат любов.

След любовта идва избистрянето на мозъка и реализацията за стореното. Взимат се мерки и т.н. Да обобщя до тук. Любовта е период на безумие. Много приятно при това, докато трае. Точно както природата го е замислила. Иначе кой щеше да се навие? Цял живот да робуваш за целите на природата.

Този период на безумие е факт, за който си дадох сметка още докато бях млад. Яд ме беше, че в състояние на любов губя същността си. Ставам друг човек, не харесващ себе си. А щом аз не се харесвам, шансът е че и другите няма да ме харесат. Ако през време когато съм влюбен, се стигне до женитба, то момичето, обект на моята любов, ще се ожени за съвсем друг човек, не за мен. Аз това го знам, но тя няма шанс да го знае. Ще го разбере по-късно. И може да не й хареса. Природата няма време да се замисля за всички тия подробности. Разбъзиква ти акъла, влюбваш се като гламав, правиш бебето и до там. Природата се "оттегля" и те оставя да му береш грижата. Тя няма време само с тебе да се занимава.

Затова, винаги съм предпочитал ОБИЧ пред любов. Защото обичта е съзнателна и е винаги базирана на ценности. Заражда се бавно, расте и остава до живот. Но за тая работа се иска и акъл. Ако няма акъл, забрави за обич. Надявай се на любов и толкова.