|
|
| Тема |
 Щастието да не си влюбен. |
|
| Автор |
Nevestulka (непозната) |
|
| Публикувано | 01.10.01 11:43 |
|
|
|
Харесвам клуба ви и чета с удоволствие темите и мненията ви. Днес ми се прииска и аз да споделя нещо с вас.
Влюбването... това, което ни носи такова щастие. А колко истински щастлива се чувствам сега, когато не съм влюбена и не мисля по 24 часа само за един човек!
Омъжих се много рано - на 17 години и имам щастлив брак вече цели 12 години. Въпреки това от време на време ми се е приисквала по някоя авантюра. Позволявала съм си по нещо само, когато съм била истински влюбена. Но слава Богу съм се осъзнавала на време и семейството ми не е било застрашено нито веднъж. Но си давам сметка, че тези преживявания са ми носели само 10%радост и 90% болка. Самото чувство за вина и невъзможността на ситуацията са бреме, което рано или късно смазва истинското щастие. Мисля си "Колко глупава съм била... заради този, който не може да стъпи на малкия пръст на мъжа ми аз страдах толкова много..."
Защото изхода може да е само болка. Ако любовта е истинска, то рано или късно би последвал развод и от там страдание за децата и пр. и пр. А ако това наистина и просто "авантюрка", то после ще съжалявам за напразно вложените чувства... Така че сега съм истински щастлива, че не съм влюбена. Осъзнах, сякаш внезапно всичко...
Интересно ми е дали някой мисли като мен.
Любовта може да е най-голямото робство. Говоря за онази любов - огнената, страстната, тази която ни кара да забравим за себе си. Онази любов, която се превръща в разрушение в ситуация, като моята. И какво щастие наистина е човек да не и е роб...
Психологически феномен ли е да нямам нужда от такава любов, след като винаги съм имала? Странно и неестествено ли е просто да ми се иска да живея спокойно? Дали това чувство е временно и ли просто остарявам... ?
Как мислите?
| |
| |
| 
|
|
