...Желанието на Кирилов от "Бесове" да достигне ОТВЪД границата... Пистолетът, насочен в слепоочието. Или полудяването на Иван Карамазов... Другото е просто превръщането на вътрешното във външно... Форма на самопознание с цел САМО да се очертаят границите на възможностите - експресионизма на Шагал, Кандински, Георг Тракъл, естетиката на грозното, бунтът..., "Спартакус!", врящият котел на Фройд..., "Андалуското куче" на Бунюел, екзистенциалната чума на Камю /инсайт и редакция: забравих, някъде в началото бе Маркиз дьо Сад/ Дори обърната наопъки пак си си самата ти - непозната, сбъркана - явно никой не ти казва, че не си грозна, а само непозната за самата себе си Още: фалша на избора - Сизиф на Камю или Йозеф К. на Кафка - на фона на залязващия запад на Шпенглер. После: връщането на ексзистенциалните ценности на сцената - Сартр сред студентските тълпи в Париж, поредния край на буржоазните добродетели, падането на Де Гол... после безсмисленото предположение, че всичко дотук е ставало само в главата ти и че приложението му води до отказ от екзистенциалност - появата на Александър Лоуен в САЩ... Да живее тялото! Време е да отрежем главите. Но това пък боли... значи, пак въпроса какво ще правим? Опита на Лама Оле Нидал да даде отговор сред фиордите на Норвегия. Рефренът:
"И цялата алена армия, която към залеза крачи,
едва ли би разбрала, какво точно победата значи!..."
Мислиш си, че е Маяковски, защото звучи "Леви! Леви!"... Но е просто Емили Дикинсън, а маршът незабелязано е станал "Десни! Десни!"... И пак тълпите, този път в Генуа: "Трябва да ги бият!!!" Вопълът "В страданието има място за всички!", вопълът "Страданието е безсмислено"... Ужас, Салвадор Дали е мъртъв!!! Затова копай, копай си градинката, ако си я създала. Винаги по някое време Кандид излиза на сцената.

Редактирано от Hoвaroдин на 06.08.01 19:11.