С радост бих ти стиснал ръката, но вече отдавна не определям правилата на играта. Отдавна вече. Безкрайността, която стои зад мен определя правилата. Не можеш да подаваш ръка на нея. Не можеш да я караш да си сверява часовника с твоя. Не можеш да я накараш да играе по твоите правила. Тя не може да ти стане приятел.

Можеш само да я харесваш. И ти я харесваш, защото този живот вече не ти стига. И когато и казваш “Здрасти” тя няма да ти отговори. Ще ти отговоря пак аз: “Здрасти” Ха ха.

Онова което чете за Мулето беше капан за него, а не за теб. Но ти пожела да се хванеш в него. Ти пожела да почувстваш силата на НЕЙНАТА лукавост, скрита зад думите. Аз твърдя, че всеки който има желание може да почувства безкрайността, след като прочете 3-4 пъти “Психоанализа на г-н Муле” в интервал от 5 минути. И да “види” намерението на безкрайността във вид на пълзяща сянка.
Също като сянката на непознато животно. А това животно има много особени очи. Големи и втренчени в онзи който го е погледнал. Очите му са едновременно радостни, тъжни, щастливи, нещастни, добри, лоши, загрижени и безсърдечни. Очите му са особени. И колкото по-дълго ги гледаш, толкова по странно ще ти става. И ще се превърнеш в странник, в странен свят. И когато разбереш, че тези очи излъчват единствено любов, ще изчезнеш в тях, за да се слееш с намерението на безкрайността и със самата безкрайност.

Това пак са думи на безкрайността, а не мои думи. Ако съзираш капан зад тях, това не е мой капан. Но ти вече видя тези очи и винаги ще искаш да ги гледаш....