Очевидно излизаме извън чисто философската плоскост на темата или поне подозирам, че повод за дискусията е конкретна житейска ситуация. Ако това е така, едва ли ще се справя с коментарната част, без да ми е известна фактологията.
Ако обаче се върна към философския аспект на темата, струва ми се, че идеята за притесненията е безплодна. Отнемането на нещо от друго е само плод на собствените ни представи. Не самото отнемане, като съществуващо или въображаемо явление, а неговото качество на нещо което лишава, ограничава, препятства. Качествения знак който прикрепяме към отнемащото е нищо друго, освен собствената ни представа за стойността на нещата. Стойност на нещата не според природната или обективната им същност, а според нашата субективнба представа за тях. Граница, която сме позволили да се превърне в догма и която мотивира действията ни. Граница която можем да пресечем само ако сме готови да я заменим с нова такава. С ново разбиране за случващото се, което разбира се няма да е нищо друго, освен най-новата ни метафора, плод на пределния речник до който сме достигнали. И така предполагам до безкрай.
Има ли смисъл всичко това? Струва ми се не, но поне изпълняваме природното си предназначение - има ни и се променяме.

Никой