субектът е валиден в контекста в който той се е самообяснил. децата не знаят себе си като субект, но се научават да бъдат "а

Съгласен съм, но тъкмо поради това неврофизиологията или мозъкът не са субектът. Досега не съм чувал дете да обяснява съществуването чрез висшата нервна дейност и при все това обяснението на опита му е непротиворечиво и се действа сравнително адекватно.


самосъзнанието не е самото съществуване дори на нас като психически същества, а, отново, негова редукция. тази редукция се разширява като допълнително теоризиране (над въпросите на философията), но остава в собствения си план.

Кой е казал, че изказването ни като "психически същества" ни предрешава навеки като такива? Това си е просто едно изказване, което е хипотеза. Собственият план на нещо си не е никога толкова самодостатъчен, че да избегне произволността на акта на своето полагане през формата на субект. Субектът обаче, в качеството си на трансцендентална граница на нагледа, собствено не принадлежи на реда, който бива описван. Това се отнася и за илюзията, че субектът бил "психическо същество". Субектът изначално се различава от кое да е нарочване, с което би могъл да се отъждестви.



Самосъзнанието е задълбочаване на познанието върху даденото - задълбочаването дотам, че да бъде рефлективно зададен въпросът: КОЙ познава, сиреч въпросът за вектора на о-свет-яване на "света". Въпросната рефлексия и тъкмо тя установява, че не мозъкът изговаря, а той бива изговарян в реда на играта на неврофизиология. Т.е. не съществува такова нещо като физиологична органика преди акта на изказването й от субект на съжденията на неврофизиологията.

картините през самосъзнанието са една форма на редукция на действителността и тя е толкова успешна, че ни е трудно да приемем, че, разбира се, те не са самото съществуване, а негова редукция.

Какво е "самото съществуване", освен вторичният ефект от акта на своето изначално изказване през формата на субект и съобразно произволно избрана идеална параметрика?


а този план не е единствен, както се демонстрира от науката.

Всеки възможен наглед се задава през субектното единство на смисъл спрямо света. Науката гледа на света емпирично, сякаш обектите си съществуват преди акта на назоваването/идентифицирането им като такива. Философията е бдителна тъкмо спрямо това: че всяка емпирия ни е достъпна тъкмо през изначалната фигура на единственост/трансцендентализация на смисъла.