Марти влезе бавно в офиса на Грант. Вятърът от морето шибаше прозорците с такава
сила, че сякаш самата стихия искаше да участва в този разговор. Очите му бяха червени
от безсъние. Лицето – бледо, изсечено от напрежение.
Грант стоеше до големия прозорец с гръб към него. В ръката си държеше чаша с тъмно
уиски. Дори не се обърна.
– Знаеш ли, Марти, има нещо красиво в това да гледаш морето. Толкова е дълбоко… че
те кара да повярваш, че си нищожен. Има утеха в това.
Марти не каза нищо. Само затвори вратата зад себе си. Остави я да щракне тихо – като
капан.
– Всичко е лъжа, Грант. Ти си превърнал труда на стотици хора във фарс. В театър !
Няма крайни клиенти. Няма доставки. Всичко, което произвеждаме... се излива обратно
в морето. Знаел си, че ще открия. Затова ме издигна. Затова ми даде всичко.
– Но водата е чиста, Марти. Нали? Хората тук са щастливи. Имат работа. Имаш дете на
път. Къща. Спокойствие. Кажи ми… кое от това не е истина?
— Защо? Кажи ми защо този ад е създаден? Завод, който не произвежда нищо !
Стотици хора, работещи за нула !
Грант се обърна. Очите му не трепнаха.
– За да не избухне всичко.
– Какво значи това?!
– Заводът беше идея, родена не от алчност, а от паника. От провал. Светът навън се
разпадаше. Войни за ресурси. Срив на валути. Глад. А хората, Марти… хората трябва
да вярват, че животът има посока. Че има смисъл да стават сутрин. Да водят децата си
на училище. Да си плащат ипотеките. Политиците търсеха изход. И тогава някой
предложи това: гигантски проект. Национална програма. Заводът стана техният смисъл.
Хората не искат истина, Марти. Искат цел. Искат да се събуждат с причина. Да казват:
„Работя в завода за обезсоляване.“ Позволи ми да ти отговоря не с данни, а с нещо по-
дълбоко. Хората имат нужда от роля. От идентичност. От чувство, че това, което
вършат, значи нещо. И ако няма такава реалност — те си я създават. Или позволяват на
някой друг да им я даде.Погледни себе си. Ти не искаше просто работа. Ти искаше
кариера. Да се докажеш. Да бъдеш признат. Да заслужиш. Не парите бяха водата, която
те движеше — а жаждата да бъдеш нужен.Знаеш ли колко хора живеят в страх, че са
заменими? Че са незабележими? Цялата култура на днешния свят е изградена върху
тази тревожност. Кариера, израстване, титли, признание. Всеки натиска педала, за да не
го смачка машината. Но никой не знае накъде отива този път.Така се ражда вярата.
Вярата, че ако вършиш "важна работа", ще получиш смисъл в замяна.Ние просто
направихме системата съвършена. Премахнахме клиента. Премахнахме реалната
нужда. Оставихме само илюзията — и наблюдавахме.И какво стана? Всички се
подредиха. Всеки си намери бюро. Създадоха се малки вселени от йерархии,
конкуренция, надежди. Хора се ожениха. Други — се разведоха. Изтегляха кредити.
Планираха ваканции. Всичко — върху една лъжа. А ти, Марти… ти беше идеален.Не
защото си наивен — а защото си искрен. Искаше да станеш нещо повече. И точно това
те направи толкова ценен за нас.
– Това е цинизъм!
– Това е реалност. Кариерата ти — тя беше истинска. Усилието, напрежението,
стремежът — всичко реално. Само посоката беше илюзия.
Марти се свлече в стола. Цялото му тяло трепереше. Светът се въртеше. Грант
продължи :
— Знаеш ли, Марти… милиони хора по света вършат неща, които нямат никакъв
обективен смисъл. Преместват данни от една таблица в друга. Одобряват отчети, които
никой не чете. Водят срещи, от които няма никаква полза . И вярват. С цялото си сърце
вярват, че работата им има значение. Че са част от нещо по-голямо, нещо необходимо.
Че денят им не е пропилян.А сега си представи… ако утре всички те разберат, че това
не е вярно. Че нищо от това, което правят, не променя нищо.
Какво ще стане?Масова паника? Самоубийства? Разпад на цели сектори? Може би. Но
по-страшното е друго: пълна парализа.Човек без цел е по-безпомощен от човек без
храна.Ние не искахме това. Напротив — ние дадохме цел. Симулирана, да, но
структурирана. Хората тук идват навреме, имат задачи, получават повишения, влюбват
се, спорят, надяват се. Живеят. Това е важното . Не истинността на целта, а ефектът ѝ.
И това е целият свят. Един голям завод. С милиони хора, които вървят по коридори,
преследват признание, гонят цели. И почти никой не пита: „Къде отива водата?“Ако
започнат да питат, системата ще се срути. Затова не трябва да питат. Затова трябва да
вярват. Погледни пирамидите. Никой от онези хиляди, които са ги градили, не е знаел
защо. Не е виждал фараона, не е виждал саркофага. Знаели са само, че строят нещо,
което ще ги надживее. И това им е стигало. Труд без цел, изграден върху вяра, че целта
съществува – някъде отвъд хоризонта на човешкото разбиране. Седемдесет процента от
тях са умрели там. В прахта. Без име. И никой не ги помни. Но пирамидата още стои.
Стои не заради мъртвия вътре, а заради живите отвън, които са вярвали. Ами язовирът
Хувър? Същата история. Голяма депресия. Безработица. Хаос. И тогава им казват: ще
построим чудовище от бетон, ще спрем реката, ще осветим пустинята. Може би не е
бил нужен в този мащаб. Може би не е бил рационален. Но хората са повярвали.
Стотици хиляди. И вярата ги е спасила. Не бетонът. А сега – ето ни тук. С нашата
пирамида. Нашия язовир. Искаш да я разрушиш? Да им кажеш, че водата отива в
морето? Добре. Кажи им. После гледай как ще продължат да идват на работа. Защото
детето трябва да яде. Защото ипотеката тече. Защото навикът е по-силен от истината.
Не съм създал измама, Марти. Създал съм смисъл. А хората ще се държат за него…
дори когато знаят, че е кух. Защото кухият смисъл е по-поносим от празната тишина.
Създал съм убежище. И те го населиха доброволно.А ти… ти вече знаеш.
И сега идва истинският въпрос — ще искаш ли да продължиш да вярваш, или ще
останеш да гледаш как всичко около теб рухва?
Марти се задъха. Очите му се напълниха със сълзи. Гласът му се пропука.
– Ами този, преди мен? Бившият ръководител на производството? Защо е скочил от
скалата?
Грант замълча. Отпи от уискито. След миг каза тихо:
– Защото не можа да понесе истината .
– Значи да мълча. Да живея като предател. Да спя до Амбър и да я лъжа всеки ден. Да
отгледам дете в лъжа?
– Не. Да го опазиш. Да го нахраниш. Да му купиш книжки. Да го научиш да бъде
добър. Да понесеш болката сам, както правят истински зрелите мъже. Истината, Марти,
е лукс за богати философи. А ние тук, на брега, сме строители на сънища.
– Ти знаеш ли какво правиш. Ти… си чудовище.
– Може би. Но моето чудовищно дело спаси стотици семейства от глад. А ти, с цялата
си ярост и правда, какво ще направиш? Ще излезеш, ще кажеш истината и…? Хората
ще изгубят всичко. Ще се срине всичко. Ще живеят в пустош, но с истина в джоба.
– Има ли смисъл… ако това дете, което чакам, расте в свят, в който баща му е лъжец?
– По-добре лъжец с дом, отколкото мъченик без глас. Избери вината, която можеш да
понесеш.
Марти се изправи. Погледна през прозореца. В далечината се виждаха светлините на
къщата му. Може би Амбър беше вече заспала. Може би се усмихваше с ръка върху
корема си.
– Аз… не знам дали мога да понеса тази вина.
– Ще се научиш. Или ще скочиш. Скалата още е там .
Марти кимна бавно. Сякаш носеше в себе си хиляди тонове вода.
– Има ли още такива като теб, Грант?
– Не. Повечето не издържат. Аз останах. Защото някой трябва да е чудовището в тази
приказка. За да могат другите да вярват, че всичко е наред.
— Ако си тръгна?
— Ще загубиш всичко. Банката ще вземе къщата. Амбър ще се срути. Ще останеш с
истината... и нищо друго.
— А ако остана?
Грант пристъпи до прозореца. Погледна към далечината, към водата, която се движеше
в безкраен кръг.
— Ще живееш. Не като герой. А като човек. Който носи своето мълчание като щит. И
понякога, в най-тихите нощи, ще усещаш как нещо в теб плаче. Но домът ти ще е
топъл. И детето ти ще спи спокойно.
Тишина.
Марти стоеше като камък. Очите му бяха пълни със солена влага. Но не от морето. От
загубата. От знанието.
От безсмислието.
Навън, помпите на завода работеха безупречно. Морето шепнеше тайната, която никой
не искаше да чуе.
Илюзията продължаваше .

КРАЙ